Seaborn, винаги съм се прекланял пред Адамс и винаги без колебание съм го нареждал на първо място сред вокалните си любимци; и допреди две денонощия си мислех, че зная колко много може той и че като певец може наистина невероятно много. Ала разбрах, че все още нищичко не съм знаел (и наред с всичко друго: смайващото за рок-певец чувство за ритъм)... В един момент, към средата на концерта, за минутка чувах само гласа, а инструментите, публиката потънаха... И тогава ми хрумна, мина ми през главата, че ако Адамс запее - пред пълен стадион и все така мощно, но акапелно и да подхване например ред стандарти, евъргрийни или каквото и да е, - бих го слушал часове... Хрумна ми и друго (обратното): щом звучи сама, то дисторзираната електрическа китара, солиращата метъл-китара трябва да звучи в камерна, студийна обстановка - особено ако я прозвучава майстор. (Ето, не че сам по себе си, т. е. в самостоятелните си изяви, Карл Лоугън показва майсторство, но пък се вписва майсторски, да, когато китарата му се чува на общия звуков и тонален фон на групата: относително тихо и балансирано. Е, Карл е кандидат-майстор, не е дорасъл още до концертната безупречност на Ангъс Йънг или средноосемдесетарския Еди ван Хален. И съм убеден, че в студийна обстановка неговите самостоятелни импровизации се получават съвсем иначе. Та - Карл е показателен китарист.)
Мен - бях на 14 - това ме грабна при Manowar... Дотогава бях слушал Iron Maiden и онова пределно-силово епично надвикване на Дикинсън в "Life after Death"... Чух в класната стая, от касетофон... чух Blood of My Enemies, Each Dawn I Die, Kill with Power... целия "Hail to England" (а Bridge of Death - до половината, понеже 60-минутната касетка беше едностранно записана). Не ме бяха осведомили още за името на групата дори. Но певецът притежаваше по-различна харизма - той сдържаше мощта на гласа си... и не пристигаше нищо освен дълбок, велителен глас, който без бързане се извисяваше до стоманена плътност, подгласян от суров, примитивен, настойчив тътен. Тази музика не беше поза - излъчваше пълно отрицание на позата, т. е. беше една искрена поза, подстрекаваше някого, някои, атмосферата... спомням си отлично... И всичката глъч на класа потъна. Бях се уплашил. Ерик Адамс (едва след месеци научих името му) присъстваше, не беше там някъде далеч и горе, над тълпи народ, а тук, сред нас - страховит, демоноиден, пръхтящ и изземващ... Те не идеха от САЩ (факт: американци са), а от горите на древна Германия.
Edited by Methodius, 08 юли 2008 - 00:04 .