292 replies to this topic

[Pinky]

Емм... да, мое си е. Имах идея ама не успях да я осъществя особено добре. Мерси все пак Винаги ми е чудно някой като харесва някое сътворено от мен лайно, няма значение музика, писания, снимки и пр.

[little'circle]

Pinky, on May 6 2008, 01:35, said:

Емм... да, мое си е. Имах идея ама не успях да я осъществя особено добре. Мерси все пак Винаги ми е чудно някой като харесва някое сътворено от мен лайно, няма значение музика, писания, снимки и пр.

Ми свиквай де Сериозно, бих те посъветвала да седнеш и да го премислиш пак някой път, има хляб в него.

[Kristin]

ХУМАННОСТ?
Убиецът лежи в затвора непокътнат
уж делото върви със пълна сила,
но ето, под гаранция ще го измъкнат,
хуманността в душата им се е вселила.
.
Да бъдем милостиви
към прегрешили и различни
ала от туй не сме щастливи,
хуманни сме и всички ги обичаме.
.
Ето тук идва златното време
когато смъртното наказание пада.
И отговорност от плещите ни ще снеме
хуманистичната наслада.
.
Навън се гърмят и самоубиват
а аз искам промяна.
Сърцата на хората бавно изстиват,
хуманноста само дума остана.
.

Това е на приятел, надявам се да не ме убие, че съм го постнала...Просто е много добро!

[Ясмина]

Тъгата се стича пои лицето й
съблича я
но ако я попитат, казва, че е от умората
леко свежда главата си
и нещо много тежко
тегли неподвижните сълзи
надолу
към миналото
Далече в небето разпилени гарвани
много малки черни точки
Зад лицето се появява
друго лице, зад него друго
всяко по-тъжно от предишното
Нищо немогат да й дадат
дават й ръка, погледи
малки ненужни вещи
които застиват като черни точки
разпилени върху платното
на умората,
поставено на мястото
на това, което е трябвали да
дойде с утрото
Толкова далече, толкова тежест
натрупана с отнемането
на всичко, което е било
Сред призраци стои съвсем гола
без гордост, с нищото
заприщено в усмивката й
Пясък буци пръст камъни отломки от скали
започват да се свличат, падат
в нищото
усмивката й става все по-голяма, натежава
тегли, расте, расте...

Дарин Тенев

Edited by Ясмина, 11 май 2008 - 22:15 .

[little'circle]

Време,
в което основната религия се нарича
сфумато,
а табу е
архаична дума.
Когато цигарения дим и мъглата
са едно,
а радиото и дъжда
звучат по един и същи начин.
Страната на пасивните пушачи и
пасивната агресия.
Епоха на размитата
сексуалност
И изсмуканата
алтернативност.
Когато музата вече не е
Нито на дъното на бутилката,
Нито на дъното на две красиви
Очи.
Дойде векът на любовта,
и се превърна в столетие
на пошлостта
и съмнителните типове от
всякакъв калибър.
Не скърцат
Пера,
Защото и те са
Архаични,
Ама и клавиатури не тракат.
Защото за миналото
Всичко е казано,
А за бъдещето
Няма думи.
И записваме мислите си на мобилни телефони,
Вместо на
салфетки.


Не бих го споделила, но Хуманността ми напомни...

[little'circle]

Regen, on May 12 2008, 03:15, said:

Последното!!!

Писано в колата след 27 часов ден... Едно от най-импулсивните и истински неща, които съм показвала.

[Kristin]

След това много хубавото (последното), направо ме е срам, ама ...

Грешни пътища

За любовта исках да пиша.

А любовта къде е, кажи?

Потънала в забвение от време

надлъж и шир цари

тишина и малко прах,

който да напомня за грях,

от който сме аз и ти. И пак

грешим, все едно е дълъг път.

Поправителен няма, горчива глътка

отпиваме от стоманена ръка,

продължавайки по земната пустош

да вървим. По-добре да падна и да ме ритнеш

пред това да ми подадеш ръка, да продължа,

но потънала в забрава пак да падна в калта.

По-добре да ми кажеш, че греша

пред това да ми говориш сладки слова,

отрова за душата. Отново и отново, и пак това-

кажи ми, къде е любовта?

Живях, но спрях. Все едно бе кошмар пробуден.

Огледах се, а наоколо кални хора в сън не спят.

И пак теб те няма. Защото си далеч, студен.

И пак ще търся, питам те дали ще се събудят?

От пръст родени, с дихание дарени, останаха

само сенки на живота. Забравиха що са те,

потънаха в сладостта на забравата,

плод на грешните им ръце...


Аз.

[little'circle]

Мтого се радвам, че се хареса

@ Kristin Много интересни мотиви използваш!

[Pinky]

Ау Kristin O_o Ау ! Това е твърде добро и доста спомени навява хх. И за последен път - ау!

[Kristin]

Мерси

[Ясмина]

ще те целуна за сбогом.

както всеки път.

все
по-малко повече
ще те
сънувам.

после няма.

Edited by Ясмина, 21 май 2008 - 09:52 .

[reader]

Ясмина, on May 21 2008, 10:28, said:

ще те целуна за сбогом.

И аз ще те.
Но не за сбогом.

[wiktory]

а съвсем наскоро ив ми препрати стихчето, подарили ми го миналия октомври, за което бях забравила


тя излезе от залата тихо
изхвърли думите си
в дъждовете на
мъртвото лято
и в душите на случайно минаващите
странници

късно е.



не се завръщай.

не се завръщай в тази празна
и несподелена къща -
с прозорците,
отдавна ослепели,
с вратите,
спрели тихо да проскърцват,
и звънците,
глухи, онемели.
с тавани,
пълни със ненужни вещи,
с прах,
по спомени от тихи стъпки,
със стените,
с пожълтелите тапети,
с тъмното,
във стаите от черните пердета.

не се завръщай.

неразтребено –
разхвърлян смях по пода,
в мивката,
недоизмити грешки,
в чаршафите,
недосънувани съмнения,
в мазето,
куп - недадените прошки,
и
непоисканите извинения,
в камината,
изгаснал пламък,
в креслото,
смачкани надежди.

не се завръщай.

не се завръщай в къщата на някого,
на който даже
името не помнят и комините,
с протегнати,
изтръпнали от дъжд ръце
към
Бога.



(14.10.2007г.)

[Kristin]

Много ми допадна! И аз така питам Направо много, много, много ми допадна!

Аз пък вдъхновена от Яворов, но естествено не толкова добра като него...

Безименно

Път и грях,
вървях и спях.
Тежко бреме,
неточно време.
Вълк един
самотник в плен
на единствеността си,
погълнат от мощта си.

Страх и пак
по път не спрях.
И тук, пак там
живот пред праг.
Да се роди не иска,
същество двулично –
магията подтиска.
Депресирано, демонично.

Каторга и крах,
тъмнина във прах.
Не чул, не пожелал.
Самотник в своята килия,
лежи освободен, в печал,
че сам остава,
света с клетката сменила.

аз

[Kristin]

Ясмина, on May 21 2008, 10:28, said:

ще те целуна за сбогом.

както всеки път.

И при мен е така. Всеки път. И всеки път си казвам, че е последно сбогом. Ама следва и друго. Това му се вика... обсебване... предполагам. Много ми харесва!

[little'circle]

duende, on May 23 2008, 15:31, said:

Вчера се сетих за прекрасния български филм "Всичко от нула" на Иван Павлов. Как в сценарият на Валери Петров, който е просто една импресия, един етюд за поднесен в тенджера талант на Ицко Финци, има вплетени малки болезнени стихчета, късчета живот, които са като красиви, но нараняващи цветя.

Та имаше една сцена, в която някаква омъжена двойка припряно се облича, защото имат среща.... или нещо такова. Въпреки, че си разменят по някоя реплика, гласовете им не се чуват, а Финци рецитира ето това стихче:

ЗА ФЛАНЕЛАТА

Ето ти, мили, не лошо сюжетче
за разказ любовен във стил Мопасан:
И двамата знаем - привършва се вече
нашият доста невесел роман.

Вече сме - чувстваме - в ледната ера,
а крием все пак, че търпим се едва,
но както си слагах фланелата вчера,
тикнала в нея глупашка глава,

грешно ти счете, че нейната плетка
ми пречи да виждам лицето ти аз,
и вярвай ми, беше смразяваща гледка
погледът, който ми хвърли тогаз!...

...

Ужасно прямо...

[Ясмина]

Честит ни празник на хубавите думи и на моята любима буква Ж!

[reader]

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

Христо Фотев