292 replies to this topic

[Ясмина]

от книжката на Яна:



заедно с една моя снимка...

Edited by Ясмина, 12 март 2008 - 10:29 .

[foreigner]

разкошна тема, много красиви неща сте сложили, ще си я изчета цялата събота сутринта
включвам се и аз с едно любимо японско хайку. цитатът е приблизително точен, защото е по памет...смисълът е запазен, за структурата-не знам

Попитах веднъж бадема:
"Приятелю, разкажи ми за любовта"
И бадемът разцъфна...

със сигурност е "попитах", а не "помолих", уточнявам, защото с една приятелка имахме предълъг спор относно граматическата структура на тристишието

[Kristin]

Сам в нощта

Оставаш пак сам в нощта
Поглеждаш в поглед от снимка стара
-снимката на твоята съдба
и знаеш, че си там…сам в нощта…

Оставаш пак сам в нощта
И виждаш грозотата на света
Празна стая, спомен, тъмнина
Обгърнат от мисли за отминали неща
Звярът дебне в твоята глава
И знаеш, че си там… сам в нощта…

Оставаш пак сам в нощта
Потънал в празната си душа
Невиждащ, парещ, безгласен в тишина
Препълнен с грешки е живота
Съжаляваш за неосъществената мечта
И знаеш, че си там… сам в нощта

Оставаш пак сам в нощта
Страхове и болка носят аромата
На разяждащия елемент от съня
Преглътнал доблест и честта
Свикнал със собствената си тъга
И знаеш, че си там… сам в нощта

Оставаш пак сам в нощта
Спрял бягът си по пътеки незнайни
Лутащ се, търсещ заровени тайни
Напуснат, пренебрегнат, отчаян
Крещяш, слаб, уморен
И знаеш, че си там… сам в нощта

Оставаш пак сам в нощта
Напусна те дори смъртта
Напусна те дори самотата
И знаеш, че си там…сам в нощта…

Не че е кой знае какво, но... последното, което написах : )

[marillion]

Kristin, on Mar 13 2008, 20:18, said:

Не че е кой знае какво, но... последното, което написах : )

Браво! Много е добро...

[foreigner]

marillion, on Mar 13 2008, 21:15, said:

Браво! Много е добро...

подкрепям напълно! трябва да изтриеш фразата "не че е кой знае какво..."

[Kristin]

не очаквах подобна рецензия... благодаря...

леле, някой е харесал нещо мое! Благодаря!

[Ясмина]

foreigner, on Mar 13 2008, 19:39, said:

Попитах веднъж бадема:
"Приятелю, разкажи ми за любовта"
И бадемът разцъфна...

много хубаво казано.

..
ето за добро утро и едно хайку на Зоран Додерович:

капки дожд
нанижани на жица -
во секоja - сонце
...


Поздрави!

[wiktory]

Kristin, on Mar 14 2008, 09:26, said:

не очаквах подобна рецензия... благодаря...

леле, някой е харесал нещо мое! Благодаря!

радост и за мен бе да го прочета
мисля си, че Буковски навреме тук би стоял някак си с

има и по-лоши неща
от това да си сам
но често отнема
десетки години
за да го проумееш
и най-често
когато го направиш
твърде късно е
а няма нищо по-лошо
от това
да е твърде късно

*
самотата не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян живот

сред толкова много
съзнателно
пропилени животи

е.
*

нямам насищане днес за вълшебните импресии на Петя Дубарова

"Във сините вълшебства на града
потапям се, замислена и няма
...
"

"Светлините са изплели светла кошница
и люлеят лунапарка си във нея.
И дърветата в зелените си нощници
не заспиват, а се смеят и се смеят...

По челото ми пробягват сенки алени
на усмивки и червени карамфили
и ме шарят със очите си запалени
тези малки и добри автомобили.

И от светлото си щастие изтръпнала,
напоена от вълната ярка,
аз превръщам се запалена от блясъка,
във немирна светлина от лунапарка."

поздрав

[Pinky]

Нямах време да прочета всички стихове тука, но определено ще намеря, заслужава си.

С отвращение чашата остави.
Отвращение ? От какво ?
Мъка за давене няма, а апатия лекува ли се така ?
И спомени горчиви от отминалите времена
нахлуват яростно в замъглената глава.
Докога ли това ще продължава -
празното и вечно настояще...
Смисъл няма. Мисъл няма.
Вчера, днес и утре, слети във едно;
май все ще е така.
Желанието отдавна сякаш избледня,
сърцето сви се – закоравя;
ни обич, ни тъга пронизват окованата душа.
Но надеждата остава – илюзия тъй жестока;
умореното лице на нея ще се предаде.
И времето ценно отива си безследно
докато своя изход търсиш.
Живота сив пропиляваш;
скован заспиваш, скован ставаш.
По улиците пусти самотен скиташ.
Търсиш нещо.
Но какво ?

[reader]

СТУДЕНО Е

Дори небето, в унисон с горестта ми,
проплакваше със тежки едри сълзи.
Птици изоставяха гнездата си
и бягаха далече. Бързеи
реките не достигаха, а чезнеха
във пазвите на майката земя.
Изчезваше полека и сърцето ми,
ранено от умелите слова.
Усетих, че внимателно подбираш ги
и с точност майсторска по мене стреляш.
Улучи ме. Болеше, да, наистина...
От болката дори сега примирам.
Но аз, като във мътна димна приказка,
оставих я да се смекчи до кадифе.
Ще се съвзема, даже да не искам,
ще тръгна пак под сивото небе.
И все по-рядко ще кърви сърцето ми,
и няма да сълзИ със пролетния дъжд.
В очите ще те гледам бодро,
даже ще се смея,
по-мъртва с всеки следващ път.

[reader]

Ти, който носиш царско име,
дали и твоето сърце е царствено и силно?
Ще ми простиш ли някога магиите
и стягащите шията ти примки?
Ти, който все си бил великодушен,
забрави ли греховните ни срещи,
когато в обятията ти лежах, заслушана
в нотите на нощните пиеси и
плачех? И преливах от любов по тебе,
не знаех как да се докосна до сърцето ти,
а ти ми казваше, че то ще бъде с мен,
макар отвикнало от обич, клетото.
Но аз
несправедлива бях, несигурна,
не вярвах, че да ме обичаш дълго си способен
и времето сега назад не ще се върне, никога,
дори да искам да изтрия този спомен.
Но все пак – моля те, за миг поне върни се, рицарю,
ела при мен да вдъхнем Любовта отново.
Прости ми този път и избави ме
от силата на моите кошмари. Да,
готова съм,
безспир да шепна царското ти име.
В молитви страстни ще те призовавам
да се завърнеш, даже гибелта ми
твоето завръщане да означава.

Дано да не е твърде късно само!

[Ясмина]

има хора, които четат мислите ми
четат ги леко
както се чете поезия
други го правят настървено
както се поглъща криминален роман
трети ги четат
тези мисли
като приключенска карта
(да, точно там е, съкровището, под хълма)
като сутрешен вестник - всеки ден
или като любовно писмо, сладостно
като енциклопедия, по азбучен ред
като деца - на срички
или като упътване -
отваряш само страницата, която ти трябва

любимият ми читател -
онзи, с който
си разменяме мислите
както приятели си разменят
любимите книги
четем
увлечени
страница след страница
след страница
и се смеем толкова много
се смеем
че забравяме
накрая
забравяме да си върнем
мислите
обратно


от блогът на Елена извадено

[Нещото което вие в нощта]

Аз ще умра от рак в гръбначния стълб
Това ще стане през една ужасна вечер
Светла топла чувствена уханна
Аз ще умра от загниване
На някакви си непознати клетки
Аз ще умра от своя крак откъснат
От гигантски плъх изскочил от гигантска дупка
Аз ще умра от сто разрязани места
И небето целия ще ме затрупа
Като къс стъкло ще ме разчупи
Аз ще умра от гласа на трясъка
Пробил ушите ми
Аз ще умра от оглушителните рани
Нанесени ми в два часа преди да се разсъмне
От плешиви плашливи убийци
Аз ще умра без да забележа
Че умирам ще умра
Погребан под сухите руини
Хилядометров напластен памук
Аз ще умра удавен в маслото на възбудата
Стъпкан под краката на безразлични животни
И под краката на различни животни
Аз ще умра чисто гол или загърнат в червено
платнище
Или натъпкан в претъпкана чанта с ножчета за
бръснене
Може би ще умра без да лакирам
Ноктите на долните си крайници
И с шепи препълнени със сълзи
И с шепи препълнени със сълзи
Аз ще умра когато клепачите ми отлетят
Отлетят към яростното слънце
Когато ми зашепнат бавно
Злобни думи на ухото
Аз ще умра съгледал как се гаврят със децата
И със мъжете смаяни и бледи
Аз ще умра изглозган жив
От червеите ще умра
С ръце завързани под водопада
Аз ще умра запален в тъжния пожар
Аз ще умра малко или много
Без да страдам но със любопитство
И след това когато всичко свърши
Ще умра.

[violator]

Нещото което вие в нощта, on May 2 2008, 17:45, said:

Чие е това, по дяволите!? Много силно ме удари!

[Нещото което вие в нощта]

На Борис Виан. Има страхотни стихотворения. Заповядай - Поезия.

[violator]

Нещото което вие в нощта, on May 2 2008, 21:24, said:

На Борис Виан. Има страхотни стихотворения. Заповядай - Поезия.

Борис Виан е гений! Хем съм му фен, а не съм попадал на това острозъбо съкровище. Всъщност от него съм чел основно проза.

Мерси за линка!

[Нещото което вие в нощта]

Моля!
Наистина е гений. Следващото също е много добро, но всеки път като го чета ме натъжава.

ВРЕМЕ ЗА ЖИВОТ


Той се спускаше бързо по стръмното
а след него лавина от камъни.
Там, в килията, горе на хълма
пак сирена виеше гадно.

Всеки мирис така го влудяваше.
С тяло вдишваше и му се струваше,
че светлината го обкръжава,
че сянката му с нея танцува.

Малко време дано ми оставят.
Из тревата той се търкаляше.
И трептяха край него листата,
упоени от слънцето залезно …

Но дулата от синя стомана
къси пламъци сухо изплюха.
Малко време дано ми оставят!
Той до ручея стигна и рухна.

Във водата си топна главата
и със смях на дете се нагълта …
Малко време дано ми оставят!
Той поиска да стане, да тръгне …

Малко време дано ми оставят.
Но осата от топло олово
го прониза отзад и задави
и се смесиха кръв и отрова.

Време имал бе слънце да види.
И вода да отпие от ручея.
Две листа да откъсне … Да иде
и на другия бряг да се срути …

Време много му даде съдбата.
Време имал бе да се изсмее
на убийците на свободата.
Време имал бе и да живее.

Edited by Нещото което вие в нощта, 02 май 2008 - 21:33 .

[little'circle]

Pinky, on Mar 27 2008, 17:16, said:

Нямах време да прочета всички стихове тука, но определено ще намеря, заслужава си.

С отвращение чашата остави.
Отвращение ? От какво ?
Мъка за давене няма, а апатия лекува ли се така ?
И спомени горчиви от отминалите времена
нахлуват яростно в замъглената глава.
Докога ли това ще продължава -
празното и вечно настояще...
Смисъл няма. Мисъл няма.
Вчера, днес и утре, слети във едно;
май все ще е така.
Желанието отдавна сякаш избледня,
сърцето сви се – закоравя;
ни обич, ни тъга пронизват окованата душа.
Но надеждата остава – илюзия тъй жестока;
умореното лице на нея ще се предаде.
И времето ценно отива си безследно
докато своя изход търсиш.
Живота сив пропиляваш;
скован заспиваш, скован ставаш.
По улиците пусти самотен скиташ.
Търсиш нещо.
Но какво ?

Харесва ми! Твое ли е? Звучи спонтанно и готово да се развие


Свободата

Рьоне Шар

Тя дойде по тази бяла ивица, която можеше да означава както изходът на зората, така и светилникът на здрача.

Тя отмина сънните плажове, мина през изтърбушени планински върхове.

Секнаха отказите с подло лице, светостта на лъжата, алкохолът на палача.

Словото й не бе сляп таран, а тънко везано платно, върху което бе записано диханието ми.

Със стъпка, колебаеща се само отвъд отсъствието, тя дойде, лебед върху раната, по тази бяла ивица.