292 replies to this topic

[marillion]

wiktory, on Jan 9 2008, 15:14, said:

*прозяв*

кафе,
сок за разсъннване?
имам и спам, който започва с fuck off, dragon lady, така че всичко е наред.

Айде сега и разни fuck off и мак оф взе да ми пращаш, а аз си мислех единствено и само за хубави неща...

wiktory, on Jan 9 2008, 15:14, said:

по темата няма ли да участваш с нещо свое?

Със свое не, но с чуждо и провокативно винаги:

Когато сам намериш детелина
с примамливите четири листа,
ще имаш най-щастливата година
и най-желаните от теб неща.
Такава детелина да откъснеш,
щастливо предсказание било.
Но щастието трябва да се търси -
то никога не идвало само.

Детелини, детелини, детелини,
аз ви търсих по безкрайната земя.
Детелини, детелини, детелини,
многобройни сте, но само с три листа.

Аз искам от листенцата вълшебни
едно за мен да има на света.
Те носят само четири надежди,
а винаги една е любовта.

[clear]

marillion, on Jan 9 2008, 16:09, said:

с чуждо и провокативно

бих пробвала с това на Башев ))))))

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...

Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...

Искам да те нарисувам...

((((аз съм най-добрият намирач, с най-провокативния вкус. освен това съм терминатор, да знаеш, няма скрито, което да остане покрито от мен)))

[wiktory]

ахъм. най-големият терминатор на... така де, детелинки

оххх... ама недей го провокира, че ако знаеш къф организатор по провокациите е... веднага ше спретне ден, час, и, и ще ни привика на очна ставка, ами

@ диър драковски, това с детелините и любовта ми прилича на онова с шарените хартийки, които хората закачат и си наричат пожелания за нея. в къщата на Дева Мария например, има специални места, където да можеш да си оставиш написаните желания. нещо като няколко огромни скари от метал, окачени на каменна стена, на която се веят шалчета, хартийки и каквото се сетиш там друго. имат си разни поверия, не ми се задълбава сега.
както и като това други хора да си закачат мартеницата на живо зеленко, като видят щъркел. трети галят статуята на Жулиета във Верона, четвърти хвърлят монета в изворчето на глигана във Фиренца, пети пият кафето на щастието на площада в Сиена, шести като мен го теглят в тазгодишния новогодишен късмет, пети еди кво си...
какво е да откъснеш детелина. четирилистна?!
и някак как да ти кажа... ме дразнят поетите с цветченцата, така де, детелинки, дето пишат за пеперудки, пък иначе не са лоши така... визуално.
имам предвид текста, нали

и ето понеже навлизаме в тема творчество, всякакво, изрових от папката с неизвестни автори* нещо за анализ, мхаха

Най-първо е нужно да хрумне идейка
на някой блажено седейки на пейка.
Със ентусиазъм и високопaрий
идейката тази прераства в сценарий.
Намираш другари - сродни души
и пускаш в главата им свойте мухи.
Така се оформя и колектива,
а то колективът - картинка красива.
Всеки дава мило и драго,
обхванат от грижа за общото благо.
Най-важен, разбира се, е продуцента -
пиейки мента,
улучва момента,
намира парички,
щастливи са всички
с крила на новоизлюпени птички.
Не е лека задачата и на режисьора,
който пък трябва да намери актьора
за главната роля
сред гениални двеста-триста
артиста.
Моли за помощ и сценариста.
Накрая след много пререкания
е известен избрания.
Обаче... Обаче,
трябва екип снимачен.
И директорът-режисьор
започва подбор
за своя отбор.
За осведомение
е нужно осветление,
чието оформление
не подлежи на съмнение,
за това се намира един осветлатор,
плътно прилепнал до баш-майстора оператор.
И дружинката тая
започва гуляйя.
В работната книга мъдро се дзверят,
за всичко акъли там ще намерят.
Кадър след кадър описва се драмата,
проследена най-точно от скритата камера.
Фарт, или кран, или пък панорама,
възможност голяма за киноизмама.
Пише си вътре за точката гледна
и дали ден е или нощ непрогледна.
Намерено е място за всеки актьор
в интериор
или екстериор.
Указания има на всяка сцена
за мизансцена.
Намира се веднага подходящ реквизит
и смисълът става ясен, не скрит.
Желаната дреха за всеки ще намери
не друг, ами гардеробиера.
С пудри, боички идва гримьора,
след като свърши
не приличат на хора
наще актьори
с очи ококорени.
И ето ти чудо,
и пада бремето,
и всичко е лудо
и спира времето,
и става безвремие.
Илюзия пълна, не знаеш къде си,
истина и неистина са се умесили.
"Само така - със мисъл и чувство,
само тогава се прави изкуство"

[Kristin]

Майчина песен

Сподавен смях.. красива песен.. изящни чувства..
Тих наплив на флейтена мелодия.. И сълзи..
Толкова много сълзи.. само в един миг..

А помниш ли как всичко туй започна?
Припомни ли си мрачния затвор?
И близкия мечтан, жадуван двор?
Той символ бе на свобода неточна..
Сякаш във времето си тя не бе дошла
И сякаш несъвместна с всичко бе, сама..

А нужно ли ти бе да я убиваш?
И със смъртта и, виждаш, че умря и тя
Не ще си с нея никога на таз земя
И никога не ще е тъй красива..
Както тогава, в сватбената рокля
Когато пред олтара всичко почна

Когато ти разкри я във нощта
Опита сладостта на нещо медно
Но както медно, също толкоз тленно
Че невъзможна бе реалността
На твоето съзнание.. а ето, бе..
Тя всъщност черно, зло небе

Застанало над теб да ти припомня..
За вечността да помниш своето тегло
Обръщайки се към това легло
Разбирайки ти истина гръмовна
Че всичко там е само кръв и плът,
Че няма изход земният ни път

Защо обаче бе тя жертвеното агне?
И как реши че точно в туй легло
Животът и ще свърши.. без предлог
И няма как тоз край да се избегне
След като сам ти не успя да вържеш
Съзнание, стремеж свой към живот
И не можа да свършиш..

Прекара ножа през гръдта и нежна
Прекара го през туй трептящо гърло
И тоз последен поглед ти понесе мълком
Разбиващ цяла сага в нощ метежна
Съзнавайки греха си в цяла страст
Предаде я на вечна адска паст..




А ти не трепна ни веднъж тогава
И въпреки че сам си бе решил
Живота да отнемеш.. не си бил
Напълно силен в крайната разправа
На мисълта си се остави победен
Без капка от наслада.. утеснен

Отминаха тогава вси желания
Забрави там ти всичките причини
А разумът ти падна сам безсилен
Пред твои нечовешки изпитания
Ти върна се началото где бе
Припомни си неспомняно поле

На празна мисъл, нещо ефемерно
Разбито след това от твой копнеж
Копнеж за знания и мъдрост.. леш
Съзнание, що бе некомпетентно
В борбата ти за мнима свобода
От твойта плът и твойта тлен – беда..

Отиде във затвора тих и кротък
Напълно примирен със свойта същност
Забрави на мечтата свята външност
И обвинявайки светът, че толкоз плосък
Показва си лицето в тоя век
И ти си пак и пак и пак и пак човек

Е, спомни ли си всичко туй как почна?
Припомни ли си мрачния затвор?
И близкия мечтан, жадуван двор?
Той символ бе на свобода неточна..
Сякаш във времето си тя не бе дошла
И сякаш несъвместна с всичко бе, сама..

Memento!


Надявам се, творецът (защото той е такъв) на това стихотворение (тази картина) да не ми се разсърди (отдавна не поддържаме контакт), ако евентуално го види постнато тук. Искам да изкажа една огромна благодарност на хората, които пишат. Имат интересни идеи и не се страхуват да пишат. Нека продължават.

А поетът е Стоян.

[wiktory]

и много, много любимата ми Петя Дубарова
с поздравче морски хора

Като изящна умираща лилия
тази нощ бавно топи се край мен.
Глъхне луната. Звезди, обкръжили я,
шепнат сбогуване. Плисва ме ден.

Авантюристите гларуси с крясъци
нещо споделят ми, бели от сол.
Пеят за слънце и блеснали пясъци,
бягат над моя кавак белоствол.

Този ден идва за мен като истина,
носят го гларуси в моя Бургас.
Бликат го пясъци. Думи разлистени
в него оглеждат се. Трепвам и аз,

и доверчиво в дланта му, усмихната,
като в най-чудния, приказен храм,
аз ще побързам - и светла, и истинна,
своя момичешки пулс ще му дам.
1976

[Ясмина]

Regen, on Jan 20 2008, 21:32, said:

Само този, който да е на път обича
и винаги за тръгване готов е,
да избяга може
от ограничаващото ни привикване.

аплодирам! раздялата с привикването често само на теория е страшна.

а "Щастието е да бъдем Истински", може би там е и Любовта...

[Ясмина]

да бъдеш Истински означава да си бъдеш самият Ти. а това дали ще излъжеш в някаква ситуация, защото така се налага, е съвсем друго нещо ...

[Ясмина]

И както малки кози
тъжно пеят
преди заколение,
така тя копнее
да върне и нашето лято.

А стражарите
в тъмница пазят
ключът на новото време.

И никой не знае.
Нейният ден
го отнасят летящи коне.
Тя не може да ги спре.
И никой светец няма
в чудо силата си да излее.

Никой.
Огънят още тлее.

Митко Воев

[Ясмина]

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.


Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.


Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!



едно от най-любимите ми на Вапцаров. можем да заменим и с Обич на някои места.

Edited by Ясмина, 29 януари 2008 - 20:04 .

[Ясмина]

ЛЮБОВ

Всяка нощ
да сънуваш жената
до която лежиш.

Г. Господинов

добро утро де...

[wiktory]

Ясмина, on Feb 5 2008, 10:41, said:

ЛЮБОВ

Всяка нощ
да сънуваш жената
до която лежиш.

Г. Господинов

добро утро де...

добро, свежо, февруарски конфитюрено - казвам (много лакомо) и от мен

добре дошъл ти казвам, ала знам:
от мен не си си тръгвал, за да дойдеш.
все бил си мой и аз била съм там,
отдето идваш - знам, била съм твоя.
ти вятърът в полето си ми в зноя,
а аз - реката в твоята гора
и тъмното си в моя кът усоен,
а аз - свещта след свят от тъмнина;
вода от мен извира, в теб се влива
и облака ти с моя дъжд стопявам;
морето ти полека ме залива,
вулкан си ти, а аз съм буйна лава.
живей спокойно - аз съм твоят храм:
дори смъртта от мен не може да те вземе.
добре дошъл! невидими сме, знам,
за пръстите на лакомото Време.
(н.а.)

[Hela]

Ясмина, on Feb 5 2008, 10:41, said:

Г. Господинов

ЗА ЛЕКАТА ДУША

После той се ражда
мокри пелените
кучето го ближе баят му жените

пу че грозно бебе
да не урочаса
после го отбият мляко му заквасят

после вече ходи
пада и събаря
и расте с минути между два шамара

после той се учи
всичко е нормално
нито много глупав нито гениален

после е остриган
и в каква там рота
майка му се тръшка а баща му горд е

после със жените
нищо интересно
нито много трудно нито много лесно

после тя е трудна
после те се женят
после то се ражда пелените сменят

после той се хваща
в мините ли де ли
блъска нощни смени някой лев печели

после вдига къща
цяло село цъка
с баня с тоалетна и балкона стъклен

после както става
в някой виц банален
тя с един от смяната май началник-смяна

после той разбира
но мълчи прощава
после ляга болен повече не става

дни лежи и мисли
как така се случва
някак много леко гладко като бучка

всичко се изсулва
няма даже драма
няма нищо после
нищо няма
няма

[Hela]

ВРЕМЕ Е


Колко гласа
са впрегнати в разговора,
който скърца
и хич не върви?!

Време е вече
да се спасявам,
яхнал
вътрешния си глас!

Петър Чухов

[Digger]

Ясмина, on Nov 23 2007, 10:26, said:

благодаря за дъждеца

незнам защо, но като четох горното, ми се прииска да споделя едно мое много любимо на Ина Григорова:
СПОМЕН ЗА ЛУДИЯ

Помня как лудия страшно камбаната блъскаше,
когато пребиха му кучето с пръчки и камъни,
а после от страх пред ума му опасно невръстен
залостиха в църквата него, трупа и тамяна.

Стискаше прашната лапа, усмихнат нелепо -
децата и лудите не проумяват смъртта.
Щом мъртвият трябва пеша да достигне небето,
защо му дълбаят пътека надолу в пръстта?

Не знаеше лудият даже да се прекръсти,
а сраснал в стените, ревниво дъхтеше тамяна -
последен пазител на Господ в Голямата Къща,
заедно с глухата, стара и вярна камбана...

Човекът люлееше сянка на куче и в тъмното
бавно изтляваше страшната му усмивка,
смирено иконите чакаха да се разсъмне,
а Господ сякаш бе дал на Доброто почивка...

Остави трупа пред олтара, оголи ръцете
и всички икони обърна с очи към стената.
И тръгна нагоре - уж тръгна пеша към небето,
а стигна камбаната в края на стъпалата.

Помня как лудия яростно блъскаше, блъскаше...
Изтръгнал езика й, бавно разпръсна тамяна
и с шепи отвори пътека във влажната пръст -
за сянка на куче и черен език на камбана...

За първи път влизам тук. Много от нещата ми харесаха, страшно при това.

Но онова, цитираното, направо ме изкърти и отнесе!

И искам да споделя нещо с вас. Едно стихотворение, което вечно ме преследва:

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, и с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда.



Проблемът е, че така и не намерих автора му. Нито заглавието.

[Ясмина]

Digger, on Mar 1 2008, 22:27, said:

И искам да споделя нещо с вас. Едно стихотворение, което вечно ме преследва:

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, и с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда.
Проблемът е, че така и не намерих автора му. Нито заглавието.

незнаеш колко приятно ме изненада! това е едно мое адски любимо, което съвсем бях забравила....благодаря, че ми го припомни! текста е на Петър Анастасов, досега се рових и го открих в един стар учебник по художествено слово. поздрави!

Edited by Ясмина, 02 март 2008 - 20:36 .

[Файона]

Едно от любимите ми съвременни стихотворения - на моя съгражданин Валери Станков. Написано е осемдесет и някоя година, не си спомням точно кога, но си го разпространявахме напечатано на машина с индиго.


От хиляди лета пастири слепи
са ни повели някъде нагоре,
където ни очакват сухи репеи,
изтръгнати от ветрищата корени,
където подир дъжд едва покълва
тревицата – душица омърлушена,
а вълци с нокти в белите ни хълбоци
изпиват от гръкляните ни сушата.
Пастирите натирят ни пресипнали
и псуват в ямурлуците разпасани,
а ние се катерим все по сипея –
да стигнем до заветните им пасища.
Но там по пладне сянката е мащеха
и слънцето подскача по тоягата,
а някъде в поляните със мащерка
децата им играят с вакли агънца.
Но камъни навред, където свърнем,
обелени от слънцето оврази…
И молим бог в поляните остъргани
от слепите пастири да ни пази.
Но някой ден, езиците прехапали,
ще се свлечем връз тях като лавина…
Че по-добре под ножа на касапина,
отколкото подир слепец завинаги!

[wiktory]

ако срещнете тези пътуващи с полъха гълъби, стоплете в длани един, заради всеки отлитащ миг или спомен.
разкошно е, Калояне...