292 replies to this topic

[Hela]

Жестокостта — Сърце Човешко,

Ревността — Лице Човешко,

Ужасът — Божествено Човешко Тяло,

и Потайността — Одежда на Човека.



Одеждата Човешка — Желязото калено,

Тялото Човешко — ковашкото Огнище,

Лицето Човешко — ковашка Пещ пламтяща,

Сърцето Човешко — неговата ненаситна Паст.



Уилям Блейк

[Нещото което вие в нощта]

"Ключето" - Валери Петров


Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

[Mermaid]

Едно старинно стихотворение, от отминали времена, но актуално завинаги. Така ми се е запечатИло, въпреки че посредством превода се е позагубило малко или много от красотата на словата...:

РАЗДЕЛЕНИТЕ
М. Деборд-Валмор

Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
без теб добрите дни са ласки без любов.
Да чезна все такав очакване, не мога;
сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
Не ми пиши!

Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
Попитай Бог дали обичах те безкрай...
Сега да чуя, че ме любиш, означава
да слушам райски глас от недостъпен рай.
Не ми пиши!

Не ми пиши! И тъй тревога в мене има -
от паметта ми ти до днес не си изтрит.
Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
Същински жив портрет във почерка е скрит.
Не ми пиши!

Недей, не ми пиши словата две, които
не смея да чета; на моето сърце
ги шепне твоят глас и сякаш упорито
с целувка стигат те до моето сърце...
Не ми пиши!


И нещо от любим поет за любимата ми Природа:

Усещане
РЕМБО

Сред лятна вечер бих закрачил в здрача син:
със свежест някой клас, тревичка или цвете
ще следва моя път със допира си фин,
главата ми безспир ще къпят ветровете!

За нищо в този миг не бих желал да знам.
Но обич без предел в душата ми ще има:
нататък ще вървя и по-нататък, сам
с Природата - щастлив като с жена любима.

[no way]

Отдавна ,
когато Враната беше бяла ,
реши ,
че Слънцето е прекалено бяло .
Че е прекалено бяла
неговата светлина.
Реши
да го нападне и унищожи.
Тя
приведе силите си
в пълен ред и блясък,
разчеса и наежи яростта си,
насочи
клюна си към неговия център
нададе крясък...
От бойния й вик
дърветата внезапно остаряха ,
а сенките се сплеснаха .
Ала Слънцето разпламна ,
разпламна се
и Враната се върна овъглена .
От устата й излезе
само въглена чернилка...

"Там горе" -
съумя да каже тя -
"където бялото е черно
и е черно бялото
аз победих ! "


Т.Хюз

Edited by no way, 22 ноември 2007 - 12:03 .

[no way]

Вран проумя, че Бог го обича -
иначе отдавна да си е отишъл.
Та нямаше място за спор.
Удивен, той отпусна глава на пулса си.



И проумя, че Бог говори чрез Вран.
А посланието е: "Съществувай!"



Обаче кое
обича камъните и говори чрез камъните?
Нали уж и те съществуват.
Ами кое говори чрез онази странна тишина, която идва
веднага щом заглъхне гракът му?



А кое пък обича сачмите,
които капят от ония спечени и изсушени вранове?
Чрез тишината на оловото кое говори?



Вран проумя, че боговете са двама -



единият, безкрайно по-голям от другия,
обича враговете му
и държи всички оръжия.



Т.Хюз

[no way]

Чу се за някаква дума.
Вран я видя да убива хора. Хапна добре.
Видя веригите й да газят
цели градове. Пак хапна добре.
Видя моретата отровени от изпражненията й.
Застана нащрек.
Видя как цели земи се овъглят
от горящия й дъх.
Излетя и се втренчи отгоре.



Думата лазеше - само уста,
без уши, без очи.
Видя я как засмука градовете
като цицки на свиня,
доде изпи до дъно хората
и не остана никой -
всички бяха смлени вътре в думата.



Думата се настърви и впи дебели устни
в облата земя като огромна минога -
там взе да смуче.



Но силата й отмаля.
Храна й бяха единствено хората.
Тя се сви и спаружи,
доде накрая се разплу
като сплескана гъба.
И образува съхнещо солено езеро.
Беше свършила ерата й.
Остана само една трошлива пустош,
осеяна с лъщящите кости на земните хора,



където Вран вървеше и умуваше.



Т.Хюз

[no way]

хах , това е едно от любимите ми :

Каденца





Сянката на цигуларя изчезва.



Шушулка от скакалец
всмуква далечен циклон и излитва.



Разголеното гърло на жена, която стъпва по водата -
затлачено с трупове устие.



А аз съм товар на ковчег, съпроводен
от лястовичи криле.



Аз съм водата, в която ковчегът
не иска и не иска да млъкне.



В небето се дерат и блъскат облаци,
ала ковчегът се изплъзва - чер диамант,



рубин, преливащ от кръв,
смарагд, разблъскал бреговете си,



морето плясва като лястовица и запраща
на сушата лятно езеро,



зашеметява отражението си, изсмуква го,
глътва небето като последна искра в пепелище -



прилеп с призрак в уста,
обстрелват го светкавиците на безмълвието -



посинял от пот, цигуларят
се сгромолясва в оркестъра, който избухва.





Т.Хюз

[no way]

ето нещо на вниманието на Ясмина (тя си знае ) :




Черно село от надгробни камъни.
Череп на смахнат,
чиито сънища мрат
където са били родени.



Череп на овца,
чието месо се стапя
под косите си греди.
Само мухите го оставят.



Череп на птица,
чиито географии са се разсъхнали
до процепи
в напукани первази.



Животът пробва.



Смъртта пробва.



Камъкът пробва.



Но само дъждът поробва.




Т.Хюз

[Hela]

Аржентинско

В 16.33
в Ню Йорк
Лиза пиеше следобедното си кафе
гледаше намусено несменения пепелник
и четеше малка книжка с поезия.

В 23.33
в София
пушех, пишех стихотворение
и се питах
колко ли е часа в Ню Йорк

НИЩО



Нищо
от жълтеещото лято
в което гледахме залезите през слънчеви очила
за да не почервенеят зениците ни

Нищо
от тинестата шума
на позлатените ми пръсти

Нищо
от прахта и водата
слепени по кожата ни

Нищо
от гнездата на гълъбиците
които снасяха в скута ни

Нищо
от миражите
за маслини и вино
които да ядем и пием
докато фокусът се разпада на триъгълници

Нищо
от раздялата и умората и капките дъжд
по стъклото на влака

Нищо
от писането на коляно
рисуването на гръб

Нищо
от прибирането
от облаците
от стария кристал

Нищо
от обятията
на фотографиите
от мокрите проявявания

Нищо
от гларуса
който ядеше риба от ръката ми
разполовил погледа си на две зрения
едното в рибата
другото в ръката ми

Нищо
от полета му към мен
от железницата на клюна му
от интензивността на потеклото

Нищо
от бинта и удоволствието
от музиката
и дълголетието на мига

Нищо
от жълтеещото лято
и тинестата шума
на залезлите ми пръсти


Нищо
нищо не си спомням.

[Ясмина]

no way, on Nov 22 2007, 12:12, said:

ето нещо на вниманието на Ясмина (тя си знае ) :


Черно село от надгробни камъни.
Череп на смахнат,
чиито сънища мрат
където са били родени.



Череп на овца,
чието месо се стапя
под косите си греди.
Само мухите го оставят.



Череп на птица,
чиито географии са се разсъхнали
до процепи
в напукани первази.



Животът пробва.



Смъртта пробва.



Камъкът пробва.



Но само дъждът поробва.
Т.Хюз

благодаря за дъждеца

незнам защо, но като четох горното, ми се прииска да споделя едно мое много любимо на Ина Григорова:


СПОМЕН ЗА ЛУДИЯ

Помня как лудия страшно камбаната блъскаше,
когато пребиха му кучето с пръчки и камъни,
а после от страх пред ума му опасно невръстен
залостиха в църквата него, трупа и тамяна.

Стискаше прашната лапа, усмихнат нелепо -
децата и лудите не проумяват смъртта.
Щом мъртвият трябва пеша да достигне небето,
защо му дълбаят пътека надолу в пръстта?

Не знаеше лудият даже да се прекръсти,
а сраснал в стените, ревниво дъхтеше тамяна -
последен пазител на Господ в Голямата Къща,
заедно с глухата, стара и вярна камбана...

Човекът люлееше сянка на куче и в тъмното
бавно изтляваше страшната му усмивка,
смирено иконите чакаха да се разсъмне,
а Господ сякаш бе дал на Доброто почивка...

Остави трупа пред олтара, оголи ръцете
и всички икони обърна с очи към стената.
И тръгна нагоре - уж тръгна пеша към небето,
а стигна камбаната в края на стъпалата.

Помня как лудия яростно блъскаше, блъскаше...
Изтръгнал езика й, бавно разпръсна тамяна
и с шепи отвори пътека във влажната пръст -
за сянка на куче и черен език на камбана...

Edited by Ясмина, 23 ноември 2007 - 10:27 .

[Hela]

РАЗПУСКАНЕ НА ЛЮБОВНИТЕ АРМИИ



Тя запали цигара по оня начин,
по който разбираш, че всичко
е вече решено, и каза:
Край, усещам се като армия
в мирновременно положение,
маневри по запуснати ниви,
безплодни учения
все по-далеч от оживени места,
листа, съчки, кал, задни дворове;
като пушач сред отказващи пушенето,
като любовник сред отказали любовта.

О, ти го мислиш отдавна, казах,
звучи като стихотворение.
За мен е оставен финалът, ето:
Аз съм леко ранен,
много леко ранен
и неловко кървящ
в мирновременно положение.

(Георги Господинов)

Edited by Hela, 24 ноември 2007 - 12:12 .

[wiktory]

е мога да открия автора на това чудно нещо, обаче

По ръцете си има белези
от безмълвните битки,
които е водила
вътре в себе си.
Във очите й има страх
и безумно желание
да каже нещо
на някого,
но от устата й не излизат
онези думи
те винаги се пречупват
на върха на езика,
за да отплуват после
в безкрайната забрава на тишината.
Не я боли
от мълчанието на телефоните,
звънците,
камбанариите,
гласовете на другите,
смеховете
и пропуснатите срещи.
Животът е броеница
от прости факти -
тъмно е, защото е нощ
и е топло, защото е лято
всичко е логично и доказуемо
никой не подарява илюзии.
По стените на стаите
са полепнали паяжини
от спомени,
в които тя не е присъствала.

[Ясмина]

duende, on Nov 28 2007, 23:17, said:

Това ме потресе. Най-въздействащото нейно нещо, което съм чел

когато го е писала, е била ученичка. преписах го от едно списание "Родна Реч", рубриката "първи стъпки". а никак не прилича на "първа стъпка" точно това.

[Sagittarius]

Хубава тема.

Докато сърфирах тази нощ попаднах на един превод, които много пасва на настроението ми към днешна дата...

Darren Hayes

"Липсваш ми"


Дай ми причина
Защо според теб съм толкова потиснат
Всеки път когато затворя очи
Всичко което виждам си ти
Дай ми причината
Която да обясни, защото не чувствам сърцето си
Всеки път в който ти напуснеш "моят бряг"
Аз просто се разпадам
И когато заспиш бързо
Се чудя каде ли "отиваш"
Може ли да ми кажеш? Много ми се иска да знам

Защото ми липсваш
И това е всичко което искам да кажа
Предполагам, че ми липсваш защото си красива
ТИ СИ КРАСИВА- тези три думи казват всичко
Знаеш че ми липсваш
Мисля за теб докато те няма
Предполагам, че ми липсваш
Няма лошо
Нямам предвид, че продължавам

Но дай ми причина
Защо не мога да се концентрирам
Светът се преобръща надолу с главата
Завърта се отново и отново
Сега ми дай причина- Защо?
Сега разбирам красотата и простотата
На всичко заобикалящо ме
Имаш начин по който разпространяваш магиите си навсякаде
Както и да е...ти излезе от стаята
Звучи нелепо
Но когато ти напусна стаята
Една част от мен просто искаше да те последва

Защото ми липсваш
И това е всичко което искам да кажа
Предполагам че ми липсваш защото си красива
ТИ СИ КРАСИВА- тези три думи казват всичко
Знаеш че ми липсваш
Мисля за теб докато те няма
Предполагам че ми липсваш
Няма лошо
Нямам предвид, че продължавам

Този живот е толкова труден и през повечето време
трябва да се стараеш за да оцелееш
Ето защо искам да знеш
На свят на който е загубена искреността това е от значение
Така се надявам да почувстваш моя свят

Липсваш ми
Предполагам че това е всичко което искам да кажа
Липсваш ми
ТИ СИ КРАСИВА- тези три думи казват всичко
Знаеш че ми липсваш
Мисля за теб докато те няма
Предполагам, че ми липсваш
Няма лошо
Нямам предвид че продължавам

Липсваш ми
Предполагам че това е всичко което искам да кажа
Липсваш ми
ТИ СИ КРАСИВА- тези три думи казват всичко

Липсваш ми
Това е всичко което искам да кажа
Но може би съм влюбен в теб
Знаеш че ми лишсваш
Предполагам че това е всичко което искам да кажа
Няма лошо
Нямам предвид, че продължавам

Просто ми липсваш

Даааааа, това е истината, скъпа
И когато излизаш през вратата
Аз знам че ми липсваш
Ти ме караш да моля за още
Просто ми липсваш


Копнах го от тук
С благодарности на преводачката Жеже.

[Hela]

Метафизически сонет

Атанас Далчев

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил
като бунтовница в нерадостната плът,
без сетивата й от себе си навън
не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива
и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,
докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?
Когато отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

[Hela]

ДОКАТО ЧАКАХ

Докато чаках, беше есен,
Кленовите листа бавно горяха,
А в дима им витаеха сонети -
Опиващи видения за забравеното
бъдеще

Докато чаках, беше друго,
Запечатвах щастието в бутилки,
Хвърлях ги в океана на мислите
И обезлюдявах острови

Докато чаках, нямаше време -
Слънцето изгряваше на север,
Птиците се връщаха, без да отлитат,
Пътищата бяха прашни

Докато чаках, убих сянката си -
Дори луната не подозираше,
Че самотата разсейва звездите,
И светеше необмислено ярко

Докато чаках, цветята разцъфнаха
И между тях открих усмивката ти

Писал съм много усмивки -
Твоята написа мен самия...

[Hela]

Искам да ти напиша стихотворение
в което се разхождаме
из нощна София
под дъжда и уличните лампи
пеем "I'm singing in the rain"
опити от виното
и носталгия по бъдещето

Защото спомените по-малко болят
с годините
но стават все по-тежки





Понеже не мога да те имам
те описвам тук
с дългата ти руса коса
с крещящите в тишина
и непокорство сини очи
с красивите ти устни
горната от които се разкрива
само в усмивка
плътна и вълнуваща
като белег от детството
с вглъбката между гърдите ти
- най-истинският дом -
с дланите ти с мирис на канела
с бялата ти шия с вкус на ванилия
с бедрата ти притискащи
пулса ми

защото знай
никой не е незаменим
дори и аз.

[Ясмина]

Празен влак

Червен е влакът през нощта,
когато кара той съдбите ни,
а ние сме на гарата,
за да останем само зрители.

Празен влак пред нас минава,
ще го хванем ли до края,
или просто ще вървиме,
докато се изтощиме.

Забравил своя син билет,
ще те докосна за раздяла
и тръгнал някъде напред,
ще се превърна в точка бяла.


.................................
Митко Воев