
Гледайки/слушайки този концерт леко се натъжавам... Тъга по отминалите времена на една велика група.И най-вече по нейната най-важна съставка, а именно Mike Portnoy.На всички ни е ясно, че в Dream Theater той е лидерът, сърцето, душата и лицето.И с финалните акорди на In The Name Of God и поклона пред публиката, камерата много внимателно улавя именно онзи велик момент на прегръдката между него и Petrucci.Колкото и да харесвам Mangini, Dream Theater по-скоро замениха Майк с момиченце... Просто тиру-лиру... Дори двата невероятни студийни албума с участието на Mangini (може би най-добрите им от 10-15 години насам) не могат да върнат онази магия по време на лайв шоутата на кралете.
И именно Live At Budokan ме накара да се замисля и за нещо друго.Много групи (поне в рамките на България) получават един незаслужен и необоснован "хейт". Театралите са едни от първенците в тази "надпревара". И най-накрая успях да си обясня защо.Защото когато си фактор в музиката, всички трябва да се съобразяват с теб.Като във футбола.И както знаем от този спорт, най-мразените отбори са и най-успелите.Така е и с Dream Theater. Защото (ЛИЧНО ЗА МЕН!!!) те са последното истинско, значимо и новаторско събитие в рок и метъл музиката.И ще трябва да се съобразяват с тях.
Няма да крия, че тая надежди рано или късно Portnoy да се завърне.И се радвам че слушам и обичам Dream Theater.Защото сърцето ми ще е наполовина функциониращо без тях!