292 replies to this topic

[Kristin]

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

Христо Фотев

[wiktory]

duende, on May 21 2008, 19:35, said:

На кого е това стихотворение?

Ако не е тайна, разбира се.

на една неточка, многоточкова : )))

а Яна просто е страхотна.

' Спомени -



вятър нахлува в прозорците

шумоли, завърта се, блъска

изборите на тялото

в опита да улови

въздуха от завесите

от белезите на мисълта...

някъде там



вкусът на разочарованието, е

пясък,

прах,

който полепва

по кожато и по сенките,

на хора,

изгубили близост -

от тях се отдалечавам

внезапно -

те от мен

бавно...

виждам ги зад стъклото

на минало време

докато си поемам въздух -

и се чувам да казвам:

аз съм точно тук,

където искам да бъда!'


.....

Edited by wiktory, 29 July 2008 - 22:58 PM.

[Ясмина]

wiktory, on Jul 29 2008, 23:44, said:

на една неточка, многоточкова : )))

а Яна просто е страхотна.

изведнъж осъзнах, че твоята Яна не е онази - моята Яна с нейното:

НЕЖНО

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш...

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

.............................................

...и НЕЖНО ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

....

Edited by Ясмина, 31 July 2008 - 00:13 AM.

[Kristin]

Regen, on Jul 31 2008, 08:49, said:

Без думи..

Ахаааа.....

[reader]

БЕЗСЛЕДНО
Чеда на блясъка на чувствата,
захраниха ни бавно с трохи реалност.
В себе пробудихме черта, до вчера неприсъща –
пасивно да се удовлетворяваме.

Сега и тук за миг сме само,
милисекунда във виденията на вселената.
Изтича времето, топи се бързо като августовско лято,
не чака ни света, а покрай нас свести
към следващата бездна.

А под повърхността въпроси милиони...
Глупаците отново си останаха излъгани.
Но ние знаем как съвсем добронамерено
живота си откраднахме и пропиляхме го из ъглите

на празните и прашни помещения,
в които спомените ни рисуваха цветчета ябълкови
и любов отминала.
Сега из тях сам вятърът вилнее и застига ни
пак онзи аромат на дом, на чистота и сигурност.

Ще си останем съзерцатели на миналото...

*****
п.с. Това може да мине и за превод - на едно парче, в което съм влюбена на Анатема. Заради значителните отклонения от оригиналния текст обаче (какво да се прави, за съжаление хич ме няма в буквалния превод ) реших, че може би мястото му е по-скоро тук.

[Pinky]

яй ... :x последните няколко творби постнати тук ме "хванаха за гърлото"

Regen, on Jul 31 2008, 08:49, said:

Без думи..

Определено ...

[little'circle]

Regen, on Jul 31 2008, 08:49, said:

Без думи..

Знам... знам.

[little'circle]

Следлюбов
Някога срещнах
една малолетна вещица
Толкова хубава друга не може да бъде
Ти беше тази...
Ти нещо ми даде да пия,
за да остана винаги верен, обречен
и твой.

Помниш ли как играехме
двамата на целувки?
Помниш ли как играехме
двамата на любов?
И докато разберем, че това са
били истинските целувки,
и докато разберем,че това е
била истинската любов,
играта,
мила,
свърши!
Свърши
играта,
мила!

И стана ръката ми само ръка,
престана да бъде крило.
И стана леглото
само легло.
Небето -
небитие...

Но какво е тогава това,
което
сега ни съединява,
сега ни опянява,
сега ни опожарява?
Как се нарича?
Кажи!
Може би следлюбов....




Чувам едно сърце.
То бие страшно и лудо.
Но ние сме толкова близо,
че не зная дали е моето
или е твоето,
мила.


Любомир Левчев

Edited by little'circle, 13 August 2008 - 22:15 PM.

[Миленка]

Следлюбов
Някога срещнах
една малолетна вещица
Толкова хубава друга не може да бъде
Ти беше тази...
Ти нещо ми даде да пия,
за да остана винаги верен, обречен
и твой.


Но какво е тогава това,
което
сега ни съединява,
сега ни опянява,
сега ни опожарява?
Как се нарича?
Кажи!
Може би следлюбов....
Чувам едно сърце.
То бие страшно и лудо.
Но ние сме толкова близо,
че не зная дали е моето
или е твоето,
мила.
Любомир Левчев

Много красиво!!!!

Edited by Миленка, 14 August 2008 - 16:29 PM.

[Миленка]

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова

[Нещото което вие в нощта]

Франсоа Вийон - Балада за обратните истини

На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява - каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.

На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът - на почит човек,
луда радост - ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.

Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът - духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.

Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед.
Няма истини без маскарад.
А на влюбен умът му е в ред.

[wiktory]

като четях това днес през сълзи си спомних хилядите обещания и към моите баба и дядо...



".....
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!

Затваря разстроен. Аз поглеждам таймера на телефона – 38 минути. Хвърлям го настрани и затварям очи. Представям си ги.

Живеем на 10-тина километра разстояние. В един и същи град. Градът, който ги смазва. Винаги ги е смазвал. Бедствията, убийствата, черните новинарски емисии. - всичко преживяват с баба ми. Плачат много за непознатите хора и малко за тяхната си болка. Голямата им болка – детето им, което си отиде преди тях. Прекарват с часове на дивана в кухнята един до друг. Следобед слушат канарчето в дневната и слънцето напича тила на дядо ми през прозореца. Все нещо си говорят. За мен, за майка ми, за вуйна ми, за децата, за годините с ментата по хълмовете. Тровят се с телевизия и плачат. Аз все казвам, че ще мина „тия дни” и те все ме чакат. В кухнята на дивана. Баба ми, седнала със слабите си, уморени крака някак винаги накриво и той - висок и замислен, опрял тила си на стената. Силните му ръце – клещи са станали прозрачни. Очите му са загубили цвета си, но все още излъчват онази топлина. А тя - все още запазила един кокетен жест, с който оправя назад побелялата си коса.

Седят един до друг. Нагледният ми урок за човешко щастие и привързаност, за болка и любов. Седят двамата като единственото възможно обяснение за младостта и старостта. Като картинката, която трябва да стои в енциклопедиите срещу „живот”. Като „грахчета в шушулка”. Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат."

[reader]

wiktory, on Sep 10 2008, 12:58, said:

Много ме разввълнува.

[Ice-9]

Вероятно не е кой знае какво, но предпочитам да цитирам себе си Поне е нещо различно, нещо мое - неотпечатано, неохулено, неанализирано и некласифицирано...

...


На екватора цари тишина

небосводът примигва

поредното звездно парти

малка нощна музика

обветреният кадифен пясък

мокър от прегръдките на вълните

вкусен и вечно познат

несвързани звуци

цимбала, която плаче за сън

но не престава да рони сълзи

спомен за онова

което, макар и погребано

и с мъка забравено

никога не си е отивало


Огънят на утрото.

[Ясмина]

Ice-9, on Sep 30 2008, 01:20, said:

.................
спомен за онова

което, макар и погребано

и с мъка забравено

никога не си е отивало
.............................[/i]

хареса ми.

[Ice-9]

***

В тъмните коридори

на последната градина

от плачещи върби

астрален крясък разкъсва

плътта на нероденото утре

сенките скитат

неравноделни

спомените плуват

в гъстата солена мъгла

и скимтят от болка

ела, утро

ако ти стиска

[Pinky]

wiktory, on Sep 10 2008, 12:58, said:

като четях това днес през сълзи си спомних хилядите обещания и към моите баба и дядо...
".....
- Добре, хайде, утре пак.
- Да, дядо! Дядо, честит рожден ден!
- Благодаря, благодаря…..Айде, моето момиче!
...

Седят си Ин и Ян в малката кухня на края на града, слушат канарчето и ме чакат."

Е не... Това *кахъм* е твърде истинско. Благодаря... !

Ice-9, on Oct 1 2008, 02:27, said:

***

...

ела, утро

ако ти стиска

[reader]

ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ
Блага Димитрова

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.