Eдин сън, една мечта...
Един слънчев ден (вчера) пристигнахме в Белград, който ни посрещна облепен с
плакати за предстоящото събитие и с пръснани промоционални коли, продаващи билети и тениски... не можахме да видим нито едно бездомно куче, но за сметка на това имаше човек, който се разхождаше по главната с
катеричка на рамо...
След кратко настаняване и още по-кратка разходка, последвана от разточително гощаване с местната бира/скара, нашата сговорна дружина се отправи към мястото на събитието, което се оказа лесно за намиране и благоприятно разположено в близост до реката.
Влизайки в 18.30 на терена очаквахме едва ли не да сме закъснели, но се оказа, че сърбите не бързат за никъде и хора продължаваха да пристигат и по време на изпълнението на подгряващата група.
Концертът започна с леко закъснение с лекото недоразумение, наречено
Counting Crows.
Нямам нищо против тази група, даже съм им слушала 2 песни по радиото, обаче те направо ни съсипаха - първо от скука, а после от смях.
Ето защо - Counting Crows представлява обширна тълпа от 8 човека, която разполага с 2 акустични пиана!!!, 1 клавир, 3 китари (всъщност смениха поне 15 различни китари, поне с различни цветове), 1 контра бас, 1 бас, 1 барабан, 1 мандолина, 1 хармоника и вокалист
какво липсва в този списък? - ами както каза Ози - тия само акордеон и арфа нямат!
в този миг аз поглеждам сцената и с изумление виждам
следното .
Потупвам Ози по рамото и му казвам - виж, акордеон!
Той, естествено, си помисли, че си правя шега от типа на "виж, летящ слон", но уви, наистина се бе появил акордеон на сцената... за съжаление за арфа не се бяха сетили, иначе нямаше да пропуснат.
Само още едно нещо да отбележа - клетият им барабанист през повечето песни лежа на сцената (може да си е редил пасианси, знам ли), имаше 1 песен, в която трябваше да бие един чинел точно 1 път, и още поне 2, в които нямаше никаква работа.
Още веднъж - нямам нищо против групата, но описах всичкия им антураж най-вече заради потресаващия контраст - само половин час по-късно на сцената се качиха цифром и словом 3 (трима) човека, с цифром и словом 3 (три) инструмента (и един гонг), и сътвориха нещо, което може да се нарече само и единствено
магия.
Точно в 22.00 часа светлините изгаснаха и от уредбата се понесе неочаквано песента на Боб Марли Get up, Stand up. Може би не толкова неочаквано де, защото изпълнението на Counting Crows не беше успяло да изправи на крака всички налягали по симпатичната полянка зрители, та това изпълнение си беше точно на място
После излязоха едни хора и направиха едно нещо.
Как да го опиша, какво да кажа, вече е трудна задача.
Да говоря за съвършения кристален звук? За съвършеният глас на Стинг, който изпълни юнската вечер? За огромната сцена, с огромна видео стена, материал за която осигуряваше цяла тълпа оператори? За голямата, макар и не прекалено въодошевлена сръбска публика?
Не.
Аз се чувствах сякаш влязла в машина на времето - гледах група, която не съществува от 20 години, която никога не съм си и мечтала да видя и това, което видях, надмина всичките ми очаквания.
В началото на концерта бяхме малко по-назад, някъде по средата на кошарата, централно пред сцената на едно от удобните възвишения, позиция много удобна за наблюдение едновременно на групата и на видео стената. Но някъде след 3-4тата песен просто не издържах и се втурнах напред, и абсолютно безпрепядствено стигнах до втория ред - пред мен имаше само един дребничък човек с детенце, хванати за решетката.
Естествено, бях се залепила на 5 метра от Стинг
(както ще видите и от снимките) - не можах да допусна да бия толкова път и да не го видя отблизо. Първоначалното ми намерение беше да изгледам няколко песни там и пак да се върна при нашата групичка, но попаднах в хватката на магнитното поле около Него, което се оказа прекалено силно и там си и останах до края. Публиката беше изключително кротка, нямаше никакви блъсканици и имаше въздух дори отпред, така че можех да дишам, което винаги е бонус по такива събития
.
Песен след песен, вълшебство след вълшебство... спомените ми са накъсани, някои моменти ми се губят, други се сливат в едно ярко наситено с емоции петно...
Двата най-ярки момента за мен снощи бяха:
- Invisible Sun - тази съвършена и много специална за мен песен ме остави без дъх, буквално
- моментът в Every breath you take, когато режисьорът раздели стената на три части и постави тримата членове на групата един до друг. Тук вече емоциите ми дойдоха в повече и сълзите просто потекоха... сълзи от щастие, че съм станала част от магията, наречена The Police и сълзи от тъга, че няма да ги видя пак...
С две думи: беше много яко, повече снимки може да видите
тук
Edited by hendy, 25 June 2008 - 21:16 PM.