292 replies to this topic

[dave]

Хей, човече, луд ли съм вече?

Попитах своя най-добър приятел - психиатъра.
Той малко се забави, за миг сякаш ме забрави
и устните му трепнаха тревожно, а сетне
засмя се неестествено и каза ми тържествено:
"При теб това е просто невъзможно."
Усетих…

Хей, човече, луд ли съм вече?

Не чувах нито дума по-нататък: беше кратък.
Платих му за съвета и напуснах кабинета.
Главата ми объркано бучеше
Побъркан!
А другите ме гледат и се чудят: Аз съм луд!
Не искам да съм луд, това е грешка.
Той сбъркал е.

Хей, човече, луд ли съм вече?

Тук вече не те искат - ти си луд и ще се луташ
сред студ, омраза, болка, завист, злоба и жестокост.
Хей, само на живота не посягай, човече.
Виж те те заобикалят - откъде ли са разбрали?
Не падай те те мразят - ставай, бягай надалече!

Хей, нощ, жив ли съм още?

По скоро съм оставен тук на мира да умирам.
Сега съм в бяла стая - тук ще си дочакам края.
Кажи ми сън е и ще се събудя…
Мълчиш си.

Къде е таз преграда след която полудяваш?

А лудите не знаят, че са луди.
Щастливци.

PunkyBlues

[wiktory]

Ясмина, on Oct 10 2007, 12:43, said:

Яна е изключителен човек. пак надзърнах в страничката й и си взех нещо за днес:

"...У дома да е винаги там, където отивам."

да.

също и много добра приятелка, а днес разбрах и бъдеща майка...
облачно ми стана, да. докато тя се е радвала, аз къде ли съм била четири месеца, питах се


подаръче от Елена Янева



Хората
на хората
двери
отварят.

Гост в къщи -
и още някой.

И. Волкер



Да,

знам,

че е банално да говорим

за "собствен свят"

и "собствени теории",

но...

влез при мен!

Кафето е готово,

възглавнички съм сложила по столовете...


Не те познавам,

но не се тревожа -

непознаваеми сме всички.

Невъзможни сме.

Недостижими сме за себе си, та камо ли

ще разберем,

когото сме поканили...


И аз

съм малка,

глупава вселена -

приятно ми е, казвам се Елена.


Ела при мен,

ела да поговорим

за сложността

на всяка траектория,

за знаци, хипотези и за времето...

Дали ще завали?

Все пак - ноември е.


Непознаваеми

не значи непременно

да изоставим

всяко намерение

да се потърсим

в хаоса

от линии,

извън света на собственото име.


Макар че е банално да говорим

за собствен свят и собствени теории,

ти знаеш

много по-добре

от мене,

че сме пътеки,

стълбища,

антени...

И да!

Възможно е

да се разминем...

...но хайде влез!

Кафето ще изстине.

[clear]

duende, on Oct 10 2007, 14:43, said:

Дамян Дамянов Любимото ми.

на мен -

До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене.
Бояха се от мен. От грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
Но мислех си: "Ще дойде тя, едната,
и ще разтури страшната магия!"
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.
Ръцете ти ме галят толкоз нощи
и питам се със страх: "Кървят ли още?"

Ах, потърпи: бодлите бавно падат.
(Ти и Аз - Приказка)


също:

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...

Събличай се и ми свети със вечност.

[wiktory]

Елин Рахнев


Не зная как да се държа , когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.
След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.
Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.
Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.
Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.
Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.
Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

[Ясмина]

dave, on Oct 10 2007, 13:50, said:

Хей, човече, луд ли съм вече?

ха ха ха ха ха ха ха

маймунски стъпки
малки и сини
идват към теб
когато гърбът на сградата пада
и самолетът дъвче бялото небе
съдбата е като дръжка на гърне
тя е там
знай го
сложи лед в чая си
ожени се
имай деца, посещавай своя
зъболекар
не крещи през нощта
дори да ти се крещи
брой до 10
прави любов със жена си
или ако жена ти не е там
брой до 20
стани и иди в кухнята
седни там потейки се
в 3 ч. сутринта
маймунски стъпки
малки и сини
идват към теб.

Буковски

[Ясмина]

wiktory, on Oct 10 2007, 17:32, said:

Елин Рахнев
Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени.......

обичаме да се къпем след това
(аз харесвам водата по-гореща отколкото тя)
и лицето й е винаги меко и тихо
първо ме къпе тя
.........................
.........................
аз се хиля, хиля, хиля,
после аз започвам да я къпя...
.........................
.........................
правя го с истинска наслада,
бавя се може би повече, отколкото трябва,
продължавам със задната част на краката й, задника,
гърба, врата, обръщам я, целувам я,
сапунисвам гърдите, после корема, шията,
бедрата, глезените, стъпалата,
................................
още една целувка и тя излиза първа,
подсушава се, понякога пеейки докато аз стоя вътре
и пускам водата по-топла
усещайки добрите моменти на чудото на любовта
чак после излизам...
обикновено е по средата на следобеда и е тихо
и докато се обличаме си говорим какво още
да правим,
но това че сме заедно решава почти всичко,
всъщност разрешава всичко
за толкова дълго колкото нещата остават разрешени
в историята на жената и
мъжа, различно е за всеки -
за мен пък е достатъчно прекрасно за да го помня
и след марша на армиите
и конете по улиците навън
след спомените за болка и поражение и нещастие:
Линда, ти ми даде това,
когато го отнемеш
направи го бавно и леко
направи го сякаш умирам в съня си а не
в живота, амин.

Буковски

(с многоточия замених някои изречения, които могат да скандализират. лично мен не ме. но за всеки случай ги оставих невидими. идеята не се губи от това. въпреки че без редакции е много красиво...и така също си е.. )

[wiktory]

Ясмина, on Oct 10 2007, 18:30, said:

ти ми даде това,
когато го отнемеш
направи го бавно и леко
направи го сякаш умирам в съня си а не
в живота, амин.

Буковски

(с многоточия замених някои изречения, които могат да скандализират. лично мен не ме. но за всеки случай ги оставих невидими. идеята не се губи от това. въпреки че без редакции е много красиво...и така също си е.. )

Умирането
е изкуство, като всичко останало...

И има цена, много висока цена

за дума или докосване,

или капка кръв


***

Черни сладки глътки кръв,

..................................
И аз

съм стрелата,

росата, която лети,

самоубийствена, едно с тласъка

в червеното

око,

котела на утрото


Силвия Плат


* Буковски не трябва да се съкращава!
-


докато получат твоята книга, ти
не си вече в
книгата си.
ти си на следващата страница,
следващата
книга.
..........

хората четат себе си в книгите преправяйки,
което им е нужно и махайки, което
не им е.

.............

предпочитам да ме намерят
мъртъв върху тази пишеща машина
както
(ха!ха!ха!)
някой критици мислят
че вече
съм.
............

няма значение:
нуждая се единствено от
своите пишещи
пръсти

и нищожно
количество
болка.


@ иначе се радвам на фен на Буковски тук

ВИНАГИ

важните
неща
са
очевидните
неща
които никой
никога
не
казва.



Поздрави!

[Fester Addams]

Философският поглед,който има Атанас Далчев за света страшно ми допада и той се превърна в един от най-любимите ми поети,ето нещо от него:


Дяволско

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
длуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.

слънце и зеленина да има,
паркът трябва да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

[Mermaid]

За ФСБ винаги ми е било трудно да давам определения и описания какво са за мен. С това започна деня ми, любимата ми тяхна песен с небивали стихове:

Калин Донков

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.
С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.

[clear]

Стои ми се в тази стая,
безлика по своему,
син мокет, сини кресла,
изглед към близкото езеро.
Тя сега е домът, и градът, и светът,
който всяка нощ ме обгръща
със сини чаршафи,
всяка нощ ме затрупва
със сини възглавници.

Стои ми се, нямам нужда от друго.
Само няколко крачки
от леглото до масата с книгите,
с разпилените листи.
Само няколко лампи.
Свечерява се още към четири
и по цяла нощ слушам
как синия дъжд
пада в синьото езеро.

Нищо особено, просто отсъствам.


М.Иванова

[Hard rock fan]

Христо Смирненски (много го обичам!)

Гладиатор

Спокоен той спря сред арената ширна,
спокоен изправи глава –
гърми там тълпата и глъчка неспирна
отронва неясни слова.

Отляво до входа, в сребриста туника,
робинята малка стои;
по златните къдрици факлите бликат
игриви, златисти струи.

Удари той с меча трикратно по щита,
ехото далеч прозвъни
и ето: тълпата, охолна и сита,
крещи пак от всички страни.

Но странно: от дързост незнайна обзети,
край него се роби тълпят,
захвърля той щита и скръства ръцете
на голата бронзова гръд:

"О, блудни, пияни патриции, пак ли
жадувахте кърви и смърт?
И тази ли вечер разискрени факли
за диви възторзи горят?

Безумци! Стоманен е всеки мой мускул
и меча ми в кръв е кален,
че тая арена не съм я напускал
от никого в бой победен.

Пронизвах аз братя. Все нови и нови!
О, жертви, без име, без брой!
Но таз вечер вие бъдете готови,
аз вас призовавам на бой..."

Сред ужас нечакан, сред паника бурна,
патриции хукнаха в миг,
а вдигна той меча и вихром се втурна
тълпа гладиаторска с вик.

Смутената стража изпречи се с крясък
пред буйната робска вълна;
и мигом обагри се жълтия пясък
със кървави тъмни петна.

Но втурнал се първи, той първи възпре се,
простре се с пронизана гръд;
през трупа му с рев се тълпата понесе,
пробила си шеметно път.

И само робинята спря бледолика:
в кръвта му намокри едва
тя края на своята снежна туника
и тръгна, привела глава.

А там – из града, за разплата желязна
тълпите повел бе Спартак
и бурно ехтеше в нощта златозвездна:
"На крак, братя роби, на крак!"




Стария музикант


Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач -
стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.


Горчиво кафе

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.


Жълтата гостенка

Над сънния Люлин, прибулен
с воала на здрач тъмносин,
безоблачен залез запали
сред своите тайнствени зали
пожар от злато и рубин.

И привечер летна наметна
пак с траурен плащ рамена,
градът приюти се в тъмата
и тънка позлата в стъклата
разля се на плахи петна.
*
А сред избичката мрачна, мрачна като робска орис
стара ссухрена женица бди над дървений креват;
пак очи с очи се срещат и премрежени от горест,
търсят призрака нечакан — тъй незнаен, тъй познат
А сред избичката мрачна тази вечер е последна,
знаят го душите неми, знаят го и двете те:
призрак властен и злокобен дебне тук с усмивка ледна
и за бледата девица черна мрежа той плете.
*
И лежи тя все тъй скръбна, бледолика,
тя — дете, познало старостта;
влажният й теменужен поглед блика
горестта на есенни цветя.

Восъчно лице потънало сред гъсти,
гъсти черносмолени коси,
а ръката с тънки кехлибарни пръсти
леко през завивката виси.

Върху масичката в трепети безсилни
лампата мъждука и дими
и ритмично съска старият будилник,
сякаш ситен зимен дъжд ръми.

През прозорчето заглеждат се очите —
вън живота празнично кипи,
през прозорчето ухаят пак липите —
ароматни цъфнали липи.
*
Ала демон зловещ е записал
смъртен знак по смрачено чело
и гнети безпощадната мисъл
като тежко оловно крило.

Тази нощ, тази нощ сребролунна
и осеяна с бледи звезди,
вледенени уста ще целунат
изтерзани до болка гърди.

Тъй е тежко, зловещо, печално —
задушават се морни гърди
и навън на кола погребална
сякаш жълтия призрак седи...
*
А млада, толкоз млада тя е още!
Обича в тоз живот и тя
и нежността сребриста в лунни нощи,
и огнения химн на любовта.

Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби свежи младини
и ето: вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.

Душй я някакъв гигант стоманен
до черна каменна стена...
Навън ти, призрак мрачен и неканен!
Навън!... О, въздух, въздух, Светлина!...
*
В миг изправя се тя смъртно бледа,
тежко диша морна гръд,
трескаво очи горят
през косите, пръснати в безреда.

Вик злокобен и сред полумрака
стихват горестни слова —
в ужас свежда тя глава,
в ужас старата жена проплаква.

Върху бледи устни бавно плъзва
кръв на алени петна
и сноп жълта светлина
сред безжизнени очи помръзва...
*
И все тъй ритмично будилника съска,
в гласа му злорадство звучи
и мътната газена лампичка пръска
студени, печални лъчи.

А вън, пред прозорчето, с празничен крясък
минават бездушни тълпи,
а вън, посребрени от лунния блясък,
лъхтят ароматни липи.

[Ясмина]

Hard rock fan, on Oct 13 2007, 18:35, said:

Христо Смирненски (много го обичам!)

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити - глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния град.

...сякаш е заснето с камера това, а не разказано с думи.

[Ясмина]

Mermaid, on Oct 12 2007, 09:51, said:

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.
С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.

и на мен ми е много любима тази "Зимна къща". някак текста ми напомня и на друга една прекрасна песен - "Сребърни ята" на Георги Минчев:

Когато в нощите се промъкне хлад
и по върхарите затрепти мъгла,
когато сладък сок налее гроздето
и слезе тихичко есента...

Сребърни ята над нас кръжат,
вглеждат се на юг, избират път.
Сребърни ята със нас тъжат -
утре те от тук ще отлетят.

Къде потънахте светлосини дни?
Унил бакърен цвят свежестта смени.
Разсърден вятърът нападна клоните,
постла шумящ килим от листа.

Смълчани утрини, напоени с мрак.
Гнезда, притихнали в пелени от сняг.
Къде са птиците, на юг отлитнали?
Кога ще дойде с тях пролетта?

Сребърни ята след дълъг път
в пролетния свод ще закръжат.
Сребърни ята ще долетят,
обич и живот ще донесат....



...всички ние сме едни Щъркове

[reader]

Дали е влизал Господ в незавършен храм,
Тъй както нас ни настаняват в неготови времена без
срам?
О, новодомци стари, нося ви подарък –
Праг.
Огледало.
Думи за начало.
И да престане Оня да да се хавали, че е смел
Преди да е възникнал пак
Прекъснатият път
Между това, което сме
И онова Отвъд.

Прегръща ме и ме отнася свободата.
Аз съществувам вече само в свойте стихове.
Не свикнах с нежността на свойте братя.
Толкова много братя,
А очите ми са само две.
Ще има да се блъскат и да спорят кой ги е избол.
А думите ще изтекат, не като алкохол.
От тези фрази няма изтрезняване.
Погребваш смисъла им в саркофаг от мрак.
Но те отново в теб се появяват.
И чувството ти не е ослепяло...
Прекрачен праг...
Последно огледало...

*****
Нямам никаква представа кой е авторът...

[Ясмина]

wiktory, on Oct 11 2007, 14:18, said:

@ иначе се радвам на фен на Буковски тук

ВИНАГИ

важните
неща
са
очевидните
неща
които никой
никога
не
казва.
Поздрави!

на Буковски Свободата да Живееш ме зарази безнадеждно...




“Play the Piano Drunk Like a Percussion Instrument Until The Fingers Begin To Bleed a Bit”

...............................

Edited by Ясмина, 14 октомври 2007 - 11:16 .

[clear]

Притежания


Времето, в което я забравяш

е времето, в което

някой друг си я спомня


(Иванка Могилска)

[Hela]

Опит върху свободата

Цочо Бояджиев


Попитате ли ме какво е свободата,
ще трябва да превъртам много дълго
във тромавата мелница на паметта
трохите на забравените образи.

Тя може да е зимна вечер у дома,
когато мама е все още жива
и разговорът ни е за нищо, но е всичко...

Или пък да е утро след нощта,
в която всичко, казано от тебе, мила, беше вярно -
но то не беше истината...

Или да е неутолимият копнеж по нещо,
което никога не може да се случи,
но което кара
душата да посегне към обувките...



If I Were a Chair
(An English Exercise)

Цочо Бояджиев


бих бил трикрако столче - както знаеш никога
не съумях да стъпя здраво на земята;
със белези но не дълбоки - кой наистина
се е промъкнал невредим
през режещите ръбове на времето;
удобно за посядане - приятен е без друго
подобен малък реверанс към корена;
но не за заседяване - след време непременно
се проявяват скритите грапавини
в характера;
мълчащо упорито цяла вечер - а пък е наложително
най-сетне да обсъдим хладнокръвно
на глас неясните си отношения;



разсеяно загледано в огнището
където между веселите пламъци
се е стаило неговото бъдеще

(a тук има и още от стиховете на този чудесен човек
http://www.liternet...._bojadgiev.htm)

...ами и още нещо, което ми допада

Две мъжки приказки


Мъжете винаги искат.

: да бъдат главни герои - да висят със

страшна сила към Земята. Затова играят

карти, пият спирт и разказват мръсни вицове.

И всеки един има война в задния си джоб.

Изневяра в панталона.

И детство пълно с пирати.



Ала няма филми за толкова герои,

нито режисьорки, които да им вярват.



И на - нямото кино се пренася

по строежите и масите.

Защото каквото и да кажеш - все едно

не си го казал.

И за целия живот - ни една

запомняща се реплика.



Затова мъжете стоят уморени по гарите

и чакат да ги викнат на фронта.

Мъжете пеят с гърло под масите

и чакат да ги приберат за бунта.

Мъжете стоят

и чакат със страшна сила...



Ала всъщност няма герои за толкова филми,

нито режисьори, които да си вярват.



...и ни една запомняща се реплика,

освен последната:

"Такъв е животът..."

(Васил Видински)

Edited by Hela, 16 октомври 2007 - 07:39 .

[Нещото което вие в нощта]

ИЗ БРАНОТО - Георги Господинов


Тук някой вече е минавал
потъпканата детелина
сълзящите стебла на крина
въртящите се в кръг
червени мравки потвърждават
тук някой вече е минавал

Тук някой вече е вършал

поразпиляната коса
цъфтящото петно на шията
отсъствието на червило
и двете сламки в спалнята
крещят - Удавнико
тук някой вече е вършал

Тук някой вече е тършувал

Тук някой вече е целувал

Тук някой вече е римувал

[Hela]

Няма нищо по-старо от съд-
бата да надмогваме себе си,
когато обичаме и когато
умираме.

Няма нищо по-старо от съд-
бата да предаваме себе си,
когато обичаме и когато
умираме.

Няма нищо по-старо от случ-
ването да имаме едната или
другата съдба.

[henna iv]

Hela, on Oct 17 2007, 16:48, said:

Няма нищо по-старо от съд-
бата да надмогваме себе си,
когато обичаме и когато
умираме.

Няма нищо по-старо от съд-
бата да предаваме себе си,
когато обичаме и когато
умираме.

Няма нищо по-старо от случ-
ването да имаме едната или
другата съдба.

уау, това определено ме закова за стола

кой е авторът?