в паузата преди Алис снощи, чух зад гърба си част от разговор между група нахъсани хлапаци, горе долу следния
- абе кви бяха тия Алис?
- е кви, де да знам ама не ме кефят.
- е, що?
-е всъщност де да знам. преди концерта им дръпнах една песен, но не ме изкефи и.. до там.
в това време озвучителите подгряваха с welcome to the jungle.
- ей! баси якото парче... абе, кои бяха тия бе??
- кои? мииииии....
- на welcome to the jungle? кхъ...
... тишина.
отнякъде се дочу, че това май трябва да са Guns N' Roses.
едва ли "изтръпналите от ужас снощи" знаят тук кои са Alice In Chains.
Ози, приеми моят дълбок поклон за признанието и мнението ти от по-горе!!! : -))
за тези, на които все пак им е интересно могат да останат в постинга.
на другите препоръчвам горещо да се разходят за бира. а може и за нещо по-силно. : )
това, което липсваше в застоя през годините, след смъртта на Layne Staley, на останалите членове на Alice In Chains, си мисля бе посоката, смисълът.. целта. и както някой, някога беше казал - важен е най-вече пътят, защото той извежда към желаното, любимото, исканото.., а не толкова целта, то крайно време беше това да се промени и без да се обсъжда какво са били и какво не са сега Alice In Chains, да се съберат, да тръгнат отново и да се съсредоточат върху настоящето и бъдещето на тяхната недовършена приказка.
Alice In Chains успяха да се обединят по начин, по който днес да обърнат представите ни за кончината на Alice, доказвайки убедително, че не могат да бъдат мъртви за рока за критиците и ценителите в рок обществото. и най-вече за феновете, които ги боготворят не малка роля във възкръсването на Alice от пепелищата изигра уникалният - Уилям Дювал.
"Всички се чудеха как ли ще изглежда и звучи на живо този самоубиец, дръзнал да замести Него, единствения по рода си „Златокос бог" от Къркланд, щата Вашингтон.
Категоричният отговор дойде след седмата песен „ Love, Hate, Love" и гласеше следното: да, Дювал може да пее; да, Дювал умее да контактува с публиката; да, Дювал е едно ново начало за Alice in Chains." твърди Венчев и след снощи аз напълно му вярвам, че е така!
http://stand.bg/page/detail/title/Alice+in...%B5%D0%BD%D0%B8
тези, разкъсали веригите на смъртта и забравата феникси, безспорно днес имат успех, а той от своя страна не би бил възможен без онази магична искра, която носят у себе си Джери Кантрел, Шон Кийни и Майк Айнъз - бащиците от сиатълския Alice In Chains.
(онези муцунки, които снощи ви подгряваха от двете големи платна до сцената преди Рамщайн)
Alice In Chains, такива, каквито ги познавахме, нямат нужда от представяне и ми се иска да обърна внимание единствено на настоящата ситуация, където видимо се случва нещо голямо и чуваемо за нас феновете, без да се ровя в съкровеното миналото и да вадя тези дълбоко скътани спомени, но няма как да не се почете емблематичната рок-идол-икона на Alice In Chains, която го заслужава и да не припомня тези страници на Калоян Стаматов (с една, две корекции за две и десета)..
добре дошли в бездната
)
"Ако беше доживял до 22 август тази година, вокалът на Alice In Chains - Layne Staley трябваше да навърши 43 г. Верен обаче на оная мантра, изпята от Roger Daltery (The Who) и превърнала се в проклятие за стотици музиканти :"I hope i die before i get old" (надявам се да умра, преди да остарея), Layne стремително се носеше по спиралата на депресията и самоунищожението, въпреки спорадичните си опити да се справи с пристрастяването.
Намират го бездиханен на 19 април 2002 г. в собствения му апартамент, а след аутопсията съдебния лекар заключава, че смъртта е настъпила в следствие на предозиране с микс от хероин и кокаин, и че това най-вероятно е станало на 5 април. 12 дни никой (дори и най-близките му) не се сеща да потърси един от най-известните и обичани рок идоли на цяло едно поколение. Всъщност това е обяснимо, тъй като прези смъртта си Layne се затваря в себе си, скъсва с приятелката си... И заживява сам в собствения си кошмар.
Историята е колкото трагична, толкова и изтъркана, а списъкът с подобни случаи е практически неизчерпаем.
Приятелите му описват Layne като " вежлив, мил и с прекрасно чувство за хумор" - нещо, което няколко години по-рано, други едни приятели казваха за друг един велик фронтмен на гръндж - епохата, завършил живота си по подобен начин. И ако смъртта на Kurt Cobein стана началото на края на същата тази гаражна ера, то смъртта на Layne се превърна в нейната епитафия.
Сиатъл е известен най-вече със самолетостроителната си промишленост, съсредоточена в заводите на Боинг. Градът никога не е имал силна и обособена рок сцена в сравнение с Ню Йорк да речем, или с Лос Анжелис. За сметка на това от тук своя път към безсмъртието поемат гуруто на съвременната електрическа китара - Jimi Hendrix, прог метъл отците Queensryche, както и Heart - шайката на сестрите Ann и Nancy Wilson.
Още в началото на 80-те години обаче в Сиатъл започва да действа вулкан, чиито реки от лава ще пометат по-късно цялата кичозност, бутафория и евтина патетика на отминалото десетилетие.
Върху пепелищата от пъстри декори, кичови дрешки, тупирани коси и тонове грим, групи като The Melvins, Nirvana, Mudhoney, Mother Love Bone, Pearl Jam и Soundgarden ще противопоставят имиджа, нихилизма и депресията, солидно облицовани с грубия недодялан звук на 70- арски банди като Velvet Underground, The Stooges, MC 5, Led Zeppelin и Black Sabbath.
Всичко тече всичко се променя
Тук въпросът дали грънджът уби метъла, или метълът се самоуби по погрешка - чистейки оръжието си в състояние на предозиране с наркотика, наречен - Слава, е нелеп , и съответно може да породи само нелепи отговори. Истината е заключена в онази кратка латинска сентенция "Panta rhei" (Всичко тече всичко се променя), която идва да ни извести очевидното: че няма нищо вечно!
Самият гаражен рок днес не е това, което беше в началото на 90-те.. И тази епоха си отиде, оставяйки след себе си горчивия привкус на отминалото величие и малко неупотребен мърчандайз.
Детството на Layne Staley се преплита с музиката, когато на 12 годишна възраст започва да свири на барабани в различни сиатълски групи. за първи път се осмелява да хване микрофон в ръце три години по-късно, тъй като му се сторило, че има по-добри вокални данни от певеца на групата, в която тогава свири на барабаните... Отзивът на останалите обаче е - " Пич, я най-добре си стой зад барабаните!". Вместо да охлади ентусиазма му, това още повече амбицира Layne и той окончателно скъсва с възможността да стане новият Ginger Baker. След като продава барабаните си, си купува хубав микрофон (със стойка) и се почва едно разпяване - от сутрин до вечер - с песни на любимите The Doors и Black Sabbath. Първоначалните опити на новоизлюпеният вокалист са в жадуващи за славата на Poison и Ratt ъндърграунд глем банди. Даже и името, под което се подвизава по това време, е красноречиво - Candy Staley. Между другото за кратко Layne е певец на Sleze - бандата, където се засичат и с бъдещия басис на Sanctuary и Nevermore - Jim Sheppard.
Jerry Cantrell (роден 1966г. в Такома) хваща китара в ръцете си за първи път, когато е в шести клас, а сериозно започва да се занимава с нея, едва на 17 години. От тогава датират и митарствата му из различни групи до момента, в който в една от тях не среща Mike Starr.
През 1986г. на някакъв купон Layne и Jerry се запознават и откриват, че имат сродни музикални идеи и вкусове ( и двамата са големи фенове на The Doors и Black Sabbath) и решават да си направят група.
Към тях се присъединява Mike Starr, който им предлага да вземат за барабанист гаджето на сестра му - Sean Kinney (апропо, замислете се какъв ключов комплектоващ елемент е за една рок банда нечия сестра във фертилна възраст). Интересното в CV-то на Sean е, че започва да налага кожите от съвсем невръстна възраст (едва 3 годишен!) под наставленията на дядо си, а на 9 години става официален член на неговата суинг група The Cross Cats.
И така - Layne, Jerry, Mike и Sean образуват прототипа на бъдещите Alice In Chains - Diamond Lie, като по това време не на шега се стремят да станат новите Motley Crue. Впоследствие името еволюира на Alice N'Chaynz, а правилното изписване на думите се налага, след като глем ентусиазмът е надраснат.
В лоното на метъла
Прощъпалникът им е на 11 февруари 1989г., когато четиримата свирят заедно с Mother Love Bone в родния Сиатъл. Явно новото име им носи късмет и същата година те подписват с Columbia, а през юни 1990 г. излиза малотиражното EP - We Die Young, последвано два месеца по-късно от първия албум - Facelift. Бумът на грънджа все още предстои, а Alice не са определени от съдбата да бъдат негови факлоносци, поради което в началото тавата не произвежда никакво впечатление. Музиката в нея е тежка, мрачна, най-често в средно темпо. За пънкарската директност и хъс на Nirvana изобщо не може да става дума - Alice In Chains се движат повече в лоното на метъла с тежките протяжни рифове на Cantrell (ала-Tony Iommy), а мелодиите са дълбоки и напрегнати. "Ние съумяхме да овледеем майсторството да създаваме нещо красиво, което същевременно да поражда у слушателя желание да умре..." казва Sean Kinney.
Именно съчетаването на груби рифове с хармонични вокални двугласия между Staley и Cantrell стават запазена марка на групата и по-нататък ще дадат доста хляб за размисъл (и цитати) на много групи.
Текстовете... Ето какво казва за тях самият фронтмен: "В моите текстове много се говори за наркотиците, защото те изиграха огромна роля в живота ми. Те ми помагаха да творя, но сега тази ситуация се обърна против мен - сега буквално преминавам през ада".
Чак 9 месеца след излизането си албумът влиза в Billboard, след като бавно, но сигурно песента We Die Young застава начело на метъл чартовете. Групата потегля на турне из САЩ, а през януари 1991 г. Alice In Chains са номинирани за най-добър метъл изпълнител на "American Music Awards". Тази номинация ще отприщи лавина от други такива, като интересното е, че групата няма да спечели нито една от тях.
По същото време излиза и режисираният от Cameron Crowe филм, в който гръндж поколението ще припознае своите мечти, копнежи и начин на живот. В саундтрака му влизат едни от най-големите гръндж банди като Mother Love Bone, Pearl Jam, Soundgarden и Alice In Chains (песента е Would? ).
Известно е, че метъл групите не се отнасят особено ласкаво към гръндж музиката. От друга страна, Alice In Chains заедно със Soundgarden винаги са се ползвали с уважение сред метъл общността (Cantrell и Dimebag Darrell от Pantera дори са приятели), тъй като песните им носят духа и рифовостта на хеви рока, от който самите метъл банди черпят вдъхновение. Така че не е толкова странно, когато при първия си тур из Европа сиатълците откриват за Megadeth, после са пред-група на Slayer и Anthrax в продължилото два месеца "Clash of the Titans" турне. И за капак най-накрая се отправят на четиримесечен гиг с Van Halen.
Докато щурмуват сцените, ги застига новината, че са номинирани за Грами за "Най-добро метъл изпълнение". Не печелят, но именно по това време на Sean Kinney му се присънва странен сън: как произнася благодарствена реч на церемония по раздаването на Грамита-та, а грамофончето им е връчено за миниалбум със странното име SAP, Sean споделя сънят си с другите и те приемат това като знак на съдбата, поради което набързо (още докато тече турът им с Van Halen) наистина записват EP и го именуват SAP.
DIRT
Весела подробност: след форсираните записи и наситен лайф - график Cantrell решава да си почине и се отправя с брат си на лов, пропускайки да се види на 1 декември за общия концерт, който Alice имат с Van Halen. Впоследствие обяснява, че е объркал датите и през цялото време си е мислил, че е 30 ноември. По случая за Коледа от Columbia му подаряват календар, с любезната молба "вече да не прави така".
През септември 1992 г. групата пуска на пазара втория си опус Dirt. Една година преди това Nirvana вече са трасирали пътя на гръндж бандите към челните места на Billboard. Това е истинският пробив за Alice In Chains. Албумът се покрива с платина, а песни като Would?, Rooster, Them Bones и Down In the Hole остават сред образците на сиатълския звук. Дискът е записан в Лос Анжелис - в студията, където Metallica са изпекли Черния албум.
Докато музиката във Facelift страда от известна тромавост, то Dirt е шедьовърът на Alice In Chains. Песните в него стават химни на цяло едно поколение, а богатите вокални хармонии на Staley го превръщат в един от най-експресивните гласове на гръндж вълната наред с Chris Cornell (Soundgarden).
Потенциалът на бандата веднага е надушен от предприемчивата Sharon Osborne, която тутакси ангажира сиатълците да откриват концертите на именития й съпруг.
Само че напрежението от постоянните лайфове идва в повече на Mike Starr и след концерта на Hollywood festival в Рио Де Женейро, състоял се през януари 1993 г., той напуска.
На последните изяви временно го замества тогавашният басист на Ozzy Mike Inez, който впоследствие става титулярен член на Alice In Chains.
През лятото на 1993г. възниква нов проблем. Staley претърпява тежка катастрофа с мотоциклет, при която чупи и двата си крака. Но въпреки това завършва тура на групата си с Ozzy, без да откаже нито една дата, пеейки в инвалидна количка.
След като се връщат от участие в пътуващия фестивал Lollapalooza на Perry Farrell от Jane's Addiction, момчетата веднага започват записи по третото EP - Jar of Flies което излиза през януари 1994г. и става първия в историята мини албум, дебютирал на първо място в Billboard.
Ягодовите полета
Точно тогава гръмва ужасната новина за смъртта на Kurt Cobein "Видях цялото страдание през което Kurt премина" - ще каже по-късно по повод смъртта на вокалиста на Nirvana, Staley." Не го познавах особено добре, но съм виждал как този човек иначе, жизнен човек, изведнъж се превръща в срамежлив, плах и затворен в себе си мъж, който трудно може да ти каже и едно - Здрасти!" Явно обаче съчувствието на Staley е и форма на съпричаност. Въпреки успешните продажби на Jar of Flies, Alice In Chains така и не потеглят на турне в подкрепа на продукта си, което мнозина отдават на проблемите, които самият той има с хероина.
Въпреки това Layne започва да се занимава със страничен проект - бандата The Gacy Bunch (кръстена на серийния убиец John Wayne Gacy), която впоследствие се преименува на Mad Season.
На практика, това е супер група, в която освен него взимат участие и барабанистът на Screaming Tree's - Brett Martinq Mike McCready (Pearl Jam), както и китаристът и басистът John Saunders. Албумът, кото записват - Above, излиза през 1995г. и е посрещнат сравнително добре от критиката и от публиката.
Той няма нищо общо с тежкото звучене на Alice, по-скоро носи психеделичната вглъбеност на групи като The Doors, Jefferson Airplane и Iron Butterfly.
След тази сравнително кратка авантюра Layne и Jerry отново регенерират Alice In Chains, за да подготвят нов албум. През март 1995г. пак не успяват за спечелят Грамофонче за песента - I Stay Away от Jar of Flies. Но само месец по-късно, директно под №1 в Billboard дебютира новият албум на групата, носещ нейното име (разбирам, че звучи тавталогично, но е редно да се спомене, че и този албум е номиниран за Грами... И познайте дали печели - бел. авт.)
Записите са изморителни, най-голямата трудност е да накарат Layne да се съсредоточи и да бъде в кондиция, за да работи. Обложката представлява трикрако куче (по официална версия това е в памет на любимото паленце от детството на Sean), в което много хора виждат метафора за положението на групата по това време. Самата музика в албума ясно подсказва какво е душевното състояние на фронтмена. Единственото парче, носещо радиофоничността на песните от Dirt и Jar of Flies, е Heaven Beside You. В останалите делириумът, параноята и самовглъбеността (цели три парчета над 7 минути!) са взели връх. И знаейки днес, че този албум е последният, който Alice In Chains ще запишат, това му придава особено горчиво трагично очарование.
На следващата година групата не пропуска да се разпише и на актуалното по това време MTV Unplugged, като в аудио версията на концерта е добавена и една нова песен - Killer is Me.
Въпреки тези спорадични концертни прояви Alice In Chains не правят турне близо три години. Този факт, както и излезлият през 1998г. първи солов албум на Jerry Cantrell - Boddy Depot (в който наред с Mike Inez и Sean Kinney гостуват и Rex Brown от Pantera и Lex Claypoolот Primus) пораждат слухове за оокончателен край на сиатълците вследствие перманентното бродене на Staley из "ягодовите полета".
Краят
И действително след излезлият като епилог бокс-сет Music Bank, в който наред с най-добрите парчета на Alice In Chains, има и неиздавани, групата на практика престава да съществува.
През 2002 г.Roadrunner пускат втория албум на Cantrell - Degradation Trip - само два месеца след смъртта на Layne Staley. Той е записан с участието на Mike Bordin (Faith No More), Chris DeGarmo (ех-Queensryche) и Robert Trujillo (Metallica) и може да се каже, че това е албумът, който Alice In Chains трябваше да запишат заедно.
През декември 2004г. Jerry и Mike Inez изпълняват заедно с Pat Lachman от Damageplan няколко акустични песни на Alice In Chains на погребението на нелепо убития Dimebag Darrell. На 18 февруари към Jerry и Mike се присъединява и Sean, за да изнесат концерт в помощ на страните, засегнати от опустошително цунами. Като вокалисти се изявяват Maynard James Keenan (Tool), Wes Scantlin (Puddle Of Mudd), Ann Wilson (Heart)и отново Patrick Lachman.
"Това не е реюниън" - категоричен е Sean - реюниън никога няма да има...."
---
да. и това не е краят. а е едно ново начало за Alice In Chains, както се убедихме снощи сами:-)
---
0
Depositus Cordis, on Jun 24 2010, 10:36, said:
Обаче при мен дискомфорта е във врата и кръста.
Можеха да докарат поне 10 песни ама здраве да е. 
Чувах един бас и едни барабани. Туй то!
