0
Doomsday Afternoon
2007
Всяка година си казвам - няма какво да ме изненада повече в тази музика, всичко отдавна е написано и някой просто сменя изразните средства. И всяка година се намира албум, който да ме опровергае напълно. По всичко личи, че тази година този албум ще се нарича Doomsday Afternoon на Phideaux. Предполагам знаете, че Phideaux Xavier е мултиинструменталист и композитор живеещ в Лос Анджелис. Всъщност Doomsday Afternoon е шестият студиен проект и втори в трилогията започната през 2006 с The Great Leap. В новият си проект Phideaux Xavier е поканил точно 31 музиканти и 14 от членовете на Los Angeles Philharmonic Orchestra. И не, не си мислете, че Doomsday Afternoon е поредният проект събрал конгломерат от известни имена произвели в крайна сметка продукт наситен с големи и несбъднати очаквания. Doomsday Afternoon е нещо повече...
Условно разделен на две големи части съдържащи по пет вътрешни композиции, концептуално сляти помежду си, Doomsday Afternoon ни повежда на едно странно пътешествие подобно на колумбовото през далечната 1492 с неясна, но затова пък жадувана цел.
Откриващата Micro Softdeathstar въвежда слушателя в един позабравен свят построен върху крехката, но въздействаща мелодия в стила на дебютния албум на Supertramp, за да се прероди твърде скоро в реминисценция на флойдистки съновидения от мрачните подземия на лондонския UFO клуб в средата на шестдесетте. И точно когато си казваш - а не, това вече съм го слушали и преди, те връхлита онази класическа красота породена от малката част на Los Angeles Philharmonic Orchestra присъстваща в албума. В средата на единадесетата минута ти се иска да пуснеш композицията отново, но е късно защото The Doctrine Of Eternal Ice [Part One] вече те е погълнала. Кратък, три минутен инструментал построен върху заемки от класически произведения подготвя слушателя за Candybrain - композиция толкова напомняща The Snowgoose на Camel, че неволно поглеждам към кредит листа на албума за благодарности към Andy Latimer. Crumble е прекрасен пиано инструментал повтарящ част от темите в албума на фона на очарователен женски напев подплатен от соло на кларинет. Част първа завършва с ефирната The Doctrine Of Eternal Ice [Part Two]. За първи път сянката на съмнението се стоварва върху мен, защото тази композиция е сякаш излязла от учебник за класически прогресив рок албум. Изградена на принципа на постоянна градация, с включване на все повече инструменти, пиесата дава ясен отговор на въпроса жива ли е тази музика и днес. Да, въпреки сянката на миналото с The Doctrine Of Eternal Ice [Part Two] господин Phideaux Xavier, като опитен лоцман повежда кораба през рифовете към втората част на албума. Връщане назад вече няма...
А тя, втората част, стартира малко неочаквано с признанието Thank You For The Evil. Това е поредния прочит на библейската история за Адам и Ева в Райската градина, но поднесена с чувство за мярка и гилморов китарен патос. Десет минути по-късно слушателят е захвърлен в A Wasteland Of Memories - двуминутна среща с класическата музика, раздирана от вокални интерлюдии... И отново сме в познатата ни от първата част композиция Crumble, но този път в минималистичната и версия - пиано и вокал. На пръв поглед Formaldehyde е някак си не на място позиционирана в албума. Типично кемъловският аранжимент, женския вокал напомнящ Renaissance и участието на Martin Orford (ex-IQ) оставят слушателя в зоната на съмнението, но всичко сякаш си намира мястото във втората част на композицията. Там неволно поглеждам към плеъра, за да съм сигурен, че не слушам някоя от епичните композиции с марка Bryan Josh и Mostly Autmn. Наситен звук с ясно послание, кулминацият е близо... Албумът завършва с епоса Microdeath Softstar. Като всеки концептуален продукт и Doomsday Afternoon завършва с композиция съдържаща всички онези характерни съставки и подправки размесени от Phideaux дотук. И ако понякога това повторение е излишно, то тук в този проект то е някак необходимо. Само така слушателят добива представа за концепцията, а и още веднъж му е напомнено, че слуша втората част от трилогия с предстоящ финал...
За мен Doomsday Afternoon на Phideaux е от онези албуми, които остават като крайъгълен камък в прогресив рокът и около които останалите намират сили и упование да продължат. Хубаво е, че този път крайъгълният камък е поставен не от някое от утвърдените имена, а от по-малко известните. Може би пък това да е и целта на пътешествието. Важна е идеята, мечтата и стремежа, а не откритието - то е за статистиците. Дали и Колумб се е успокоявал така преди петстотин години?
Повече за Phideaux
Саунд клипове
Шанс да спечелите този и останалите албуми на Phideaux
