страхотен репортаж, благодаря наско!
не мога да не го пейстна и тук
------------
Всяка музика се реализира чрез някакъв вид емоционално абсорбиране. Независимо от характера и размера на търсената емоция. И независимо от кръга адресати за нея. Музиката е снопче от емоции, разбуждащо партитурите.Кое е уникалното на Anathema? Уникалното е, че при тях емоционалността (при това емоционалността в промишлени количества) е задължително условие, за да чуеш изобщо музика. Подобно поглъщане на музикалната същност от човешката чувствителност е трудно не просто да срещнем, а да си представим. Защото нали, като ни се случи нещо потискащо, дори и да искаме да го изразим, винаги налагаме нови и нови одежди, с които да оттласнем потискащото и да го превърнем в изкуство. И така често превръщаме болката в оплакване. Ето защо непосветените в Anathema чуват в музиката им единствено пъшкане и хрипове. Нормално е - трудно е и няма метод, за да се схване чистата, оглозгана емоция, която всъщност оформя песните на ливърпулците. Емоция, която те принуждава да изкрещиш: "Мамка му, това е моята история" и щом се огледаш, да видиш, че всеки е бил герой в същата история. Затова и на никого не му пука, че на Винс му се случва да изфалшивее. Той изговаря болката до степен да превърне изкуството в естество и това е всичко, което има значение. Нито пък някой държи сметка на Дани колко сложни сола изплита. Не. Свиренето е за музиканти. А Anathema са поети, чиято музика следва гънките на човешката душевност. Ако трябва да съветвам някого как да слуша тази банда, бих му казал: "Close your eyes. Open your heart." Горното няма отношение към концерта, но има отношение към факта, че по повод на концерт на Anathema е леко цинично да говорим за прозаичните категории, които сме свикнали да обсъждаме. Не че театър Principal не беше идеална арена за гиг на англичаните със своята интимна атмосфера, разпръсната на три етажа. И не че звукът и осветлението не бяха почти перфектни. Както и публиката, сред която имаше със сигурност поне три дузини българи, повечето от които на първа редица. Не. Това не е група концертен мастодонт, нито пък ние сме желали да бъдат. Те са Anathema и са тук, за да създават моменти, които спират времето. Ето само някои от тях: Deep: Винс галопираше из сцената. Стойката му, истерията, която влагаше, говореха както за аристократизъм, така и за абсолютно отъждествяване с изкуството, което твори. Стана дума, че Солун е последната им дестинация от турнето, а и че Гърция е по-особено място за тях. Обеща това да е най-силното им шоу на гръцка земя. Предубеден или не, повярвах му, защото нещо налудничаво в погледа му говореше, че е искрен. Всъщност възможно ли е Anathema да не са искрени?A Simple Mistake: Около осем минути Дани не смееше да отвори очите си. Свиреше пестеливо, не бъркаше нито за момент. Новият материал сякаш го вживяваше повече от всичко друго. Явно групата е напипала най-накрая вдъхновението си. Какво по-хубаво след пет и нещо години чакане. Judgement/Panic: Колко невинно начало и каква еуфория след това. Вече е ясно: Винс се реже с нещо много остро преди концерт, защото докато пееше, думите му бяха оцветени с кръв. Знаете честотата на използване на думата "болка" в текстовете на Anathema. В случая, с наближаването на забързания момент, Винс се преобрази от повален от болка до крещящ от болка, а накрая тръгна да се гърчи и да плюе думите подобно на епилептик. Сам зададе темпото и сам си издържа на него.Shroud of False: Предпазливо, Винс обяви, че текстът е дело на напусналия Дънкан Патерсън. Дали пък не се разграничава от миналото на бандата, след като в A Simple Mistake тотално се отрича концепцията, чe "we're just a moment in time"? Във всеки случай публиката пя най-силно именно тази програмна фраза. Вълнуващо е да слушаш как хиляди възпяват заедно с теб своето нищожество.Lost Control: Тон и половина и абсолютен делириум. Недоумяващ, Дани дойде до нас и пита изумено: "How can you like this song?? It's so fuckin' depressing?!" Отзивчиво му изкрещях в лицето: "Man, that's exactly why we fuckin' like it!" Той се усмихна одобрително. Като се замисля, Lost Control май наистина си е депресивна...Are you there?: Дани остана сам на сцената с кухарката. Без дори перце. Наоколо започнаха да крещят текста, но той спря за момент и по своя си деликатен начин даде знак, че иска само той да се чува. Тук си пролича колко е хубаво да гледаш Anathema заедно с малко, но верни фенове. Не че тези хиляда-хиляда и нещо зрители бяха малко, но в арт обстановката на театъра, захвърлен в солунското предградие, нямаше как да не се чувстваш насаме с групата. Are you there? е песен, която се базира до голяма степен на изразителната си палитра от звуци. Още от самото начало с тези чайки... В случая чайки нямаше. Именно по тази причина акустичният албум на Anathema не ми хареса никак. Само че на живо е друго. Вярно е, че по-добре чуваш посланието. Освобождаваш се от товара на тежките композиции, дисторшъна и френетичното пеене на Винс. Така и няма да стана фен на албума, но когато Дани ти се изповядва на един метър разстояние, съм навит да няма чайки.One Last Goodbye: Предполагам, ултимативната песен на Anathema - най-свързана с живота, учудващо проста и затова - учудващо мощно удряща. Така беше и решена - с няколко прости клавирни акорда от страна на Дани и настръхналия, постепенно линеещ глас на Винс, който я изкара почти акапелно. Чудех се и така и не разбрах - как може нещо толкова семпло да докосва толкова силно.A Dying Wish / Another Brick In The Wall: Пого на Anathema? Звучи нелепо, но корените се обаждат от време на време, колкото и да ги е отмило времето. Двете много силни страни на концерта бяха разгърнатото представяне на пълната дискография на бандата - от дуум дета на Sleepless до пост рока в A Simple Mistake, както и усетът за интерпретация. Тук имахме и двете. A Dying Wish ту съскаше, ту се скриваше в някоя хралупа, а по средата имаше време за нисък поклон към Флойд. Не знам, ако си пусна двете песни една след друга, бих го взел за безвкусно, но на концерта магията се получи. И преливането, и погото по време на тежките части се случиха най-нормално. Щом дори не се усетих как соча знака на Лукавия към сцената...Fragile Dream: Русо девойче с пиърсинг избута всички и се промъкна под оградата до самата сцена. Охраната бързо я хвана и почна да я натиска обратно под оградата. Дани погледна, дойде наблизо и с едно кимване застави охраната да остави девойчето. После изсвири лично за нея (и пред нея) солото с нарочна превзетост. Тя беше щастлива. Her fragile dreams were not broken for him.Comfortably Numb: Без изобщо да беше предвидена в сетлиста, те я забиха безкомпромисно. На два гласа. И със соло от ония, гилморските, дето се говори, че разплакват китарата. Контролирана вакханалия. В последния момент Дани се приближи и подаде перцето си на мен с поглед на доволен от знанията на студента професор. Интересно, но перцето е прекрасна метафора за самите Anathema. То е меко и ярко и на него не пише нищо. Абсолютно нищо. Но пък чрез него се извършват чудеса.Накрая, след два часа и половина (без да се разиграват томболи, без да свирят гръцкия химн и без да чуем апетитни епитети за гръцките жени), Винс разбра за българската агитка и спомена, че е време да дойдат у нас. Разбира се, това не зависи от тях, но доброто впечатление е минималното, което успяхме да направим и май се справихме с тази задача. Впрочем, нищо чудно, че у нас се намират фенове на Anathema. Това не е група, чиито фенове ще са фенове на дадена вълна, конюнктура или нещо от този род. Анатеманиаците сме отвъд вълни и конюнктури. И граници. Feels like we're flying...
@ gamy - добра дошла
тези сантиметри дълго няма да ги забравиме.... дано ги умножим догодина, когато изкарат новия албум и обявят отново турне