292 replies to this topic

[duende]

marillion, on Oct 3 2007, 20:27, said:

....май е време за по бира

Па защо не?

Ма да знаеш, че съм хетеро.

[reader]

duende, on Oct 3 2007, 21:08, said:

Па защо не?

Ма да знаеш, че съм хетеро.

Слава Богу

[Ясмина]

pSy_ZeRo, on Oct 3 2007, 20:47, said:

Не знам дали е подходящото място, но ето и едно мое ...

според мен това е най-подходящото място, слагай още, чета с интерес!

[Ясмина]

ми както е тръгнало, да взема да споделя и последното мое, изпровокирано да го напиша от един, дето само ще го погледна ей така ...без да го споменавам


С-НЕЖ

тихо утрото
в гъсти снежинки
се стеле
обгърнало
погледа сънен
зареян учудено
в бялото
трупащо
спящата улица

сепвам се сякаш
знам че е щастие
нещото дето
се рее
в мъглата ми
неназовано
още безименно
само с-нежно
очакване някакво...

слизам от стола
затварям вратата
след себе си
бавно
потъвам в
уютния изгревен
мраз
на града

зима е.
моята.

Edited by Ясмина, 03 октомври 2007 - 21:35 .

[pSy_ZeRo]

Радвам се, че ти е допаднало горното стихче. Ето нещо малко по-различно; вдъхновено е от тази песен:

Есента ни изненада
Когато след нощта идваше зората
Сънувахме второ лято някъде отвъд
Когато животът още беше само път
Сега усилен труд кипи
Обираме последните лъжи
Посадени в летния безкраен ден
В градината на копнежа неопредлен

Скитам се самотен из полята
Не чувствам има ли болка в душата
От нищото, останало зад мен
Към бъдещето крача примирен
Градските гори днес са толкова студени
Видях само последните влюбени заблудени
Сред листата аз танцувам както никога преди
Толкова е цветно всичко миг преди да заболи

Дъждовен облак и мъгли-
Есента няма смисъл ако не вали
А в очите ми са паднали слани
Помнят истинското слънце, истинските дни
Тежките мисли отново сънищата прорязват
Устните не искат усмивка да показват
Вътре в мен всеки ден идва есента
Със спомен тих от вечността

[marillion]

duende, on Oct 3 2007, 21:08, said:

Па защо не?

Ма да знаеш, че съм хетеро.

Харесах всичко написано дотук, но нещо спря нормалния ход на сърцето ми. Нещо необяснимо, нещо като изживяно някога и преродено днес. Това се случи два пъти. Първият, когато прочетох стиховете на Яна Монева. Вторият, когато съпреживях твоите. Символизмът, като част от ежедневието ни...

...Аз пък съм женен, ама какво от това?

[duende]

marillion, on Oct 3 2007, 22:43, said:

Харесах всичко написано дотук, но нещо спря нормалния ход на сърцето ми. Нещо необяснимо, нещо като изживяно някога и преродено днес. Това се случи два пъти. Първият, когато прочетох стиховете на Яна Монева. Вторият, когато съпреживях твоите. Символизмът, като част от ежедневието ни...

...Аз пък съм женен, ама какво от това?

Майтапя се, разбира се.

Благодаря за хубавите думи.

Аз просто си хвърлям мисли, от време на време. Все по-рядко, че правя предимно отчети а в ексела е трудно да сместиш рими. Отдавна надживях момчешките си преструвки от миналото, че вия някакви стихове.

И благодаря на Ясмина, че пусна темичка за поезия. Някак нужно е. Всички знаем защо.

Тя, макар да няма непоколебимия адреналинов ефект на здравата музика, може да обърне сърцето наопаки и да намести душата на място. Както и да я лиши от такова.

Както е казал някога някъде някой шут:

"Истина ли? Запазете я за себе си! На мен оставете заблудата....
Колкото по-мътна, толкова по-истинска."

[wiktory]

duende, on Oct 3 2007, 22:20, said:

"Истина ли? Запазете я за себе си! На мен оставете заблудата....
Колкото по-мътна, толкова по-истинска."

Ако искаш недей ме прегръща.
Не казвай за мене на никого.
Беше пролет – кажи им –
беше пълно със щъркели,
ей такива бяха звездите.
...........

Крум Филипов


имаш страхотно перо. за първи път толкова искрено ми прозвучаха мъжките думи - "Не кръстът на ревността в познатия ни смисъл. По-скоро на саморевността, на страха от собствените демони, на параноята, която ни пречи да пием от щастието с пълни шепи, стяга гърлото ни...
На самопредателството и бягството от любовта, на съмнението в искреното чувство на другия.
Въобще, кръстът на най-лошия егоизъм - саморазрушаващия, насочен навътре картечен огън от страхове, проблеми и безпомощност..."

от... онзи мъж в коридора....

от където си харесах няколко късчета Румяна Симова -

Остани в онзи ден...Остани.
Не прекрачвай в спокойната
есен.
Като спомен за лято бъди ...
във любовна, изгаряща песен.


***

Ти изглежда не си ме разбрал...
Аз съм точката
на изречение,
ненаписано още от теб.
Ненадейното изкушение,
връхлетяло без такт и без ред.
Напиши ме.

***


и Марин Тодоров

Защо, по дяволите
си толкова
елегантна?
чаровна и
пленителна
отчайващо
женствена,
критично
ужасно и
самоубийствено
женска,
желана, възбуждаща,
крещяща и ангажираща,
увличаща,
концентрирана,
събираща в миг,
точка, тръпка,
прашинка -
всичко, което съм смятал,
съм искал, съм можел,
съм щял...
прекрасно е.

Искам те.

Edited by wiktory, 04 октомври 2007 - 10:40 .

[wiktory]

marillion, on Oct 3 2007, 21:43, said:

Харесах всичко написано дотук, но нещо спря нормалния ход на сърцето ми. Нещо необяснимо, нещо като изживяно някога и преродено днес. Това се случи два пъти. Първият, когато прочетох стиховете на Яна Монева.

завърташ ме и ме улавяш като удивителна
преди дори да имаме
преди...

Edited by wiktory, 04 октомври 2007 - 09:54 .

[Mermaid]

Ясмина, on Oct 3 2007, 22:25, said:

С-НЕЖ

тихо утрото
в гъсти снежинки
се стеле
обгърнало
погледа сънен
зареян учудено
в бялото
трупащо
спящата улица

сепвам се сякаш
знам че е щастие
нещото дето
се рее
в мъглата ми
неназовано
още безименно
само с-нежно
очакване някакво...

слизам от стола
затварям вратата
след себе си
бавно
потъвам в
уютния изгревен
мраз
на града

зима е.
моята.

Ясмина, деня ми започна красиво, но след като прочетох това от теб, се почувствах в пъти по-добре извътре
И ми се прииска да ви рецитирам с патос Пабло Неруда (с благодарност към някого, когото също няма да споменавам):

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.

Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам - сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам, те обичам,
когато те обичам, те обичам.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Ще помниш, зная, причудливата клисура
със виещи се като пламък аромати,
където птиците прелитаха лениво,
понесли зима под крилата мокри.

Земята ти поднесе даровете свои:
пронизващ мирис, огненозлатиста глина,
трева сплъстена тъмно, полудели корени,
бодли със остриета омагьосани.

Ще помниш и цветята, пратени за тебе
от тишината, от водата и от здрача,
цветятя - речни камъчета с пяна.

Бе всичко както никога и както винаги:
Ще тръгнем там, където нищо не ни чака,
и ще намерим всичко, чакано от нас.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

п.п. Браво за темата. Имах огромно желание да направя такава, но нали съм новобранец, та не посмях

[Ясмина]

Mermaid, on Oct 4 2007, 11:15, said:

Ясмина, деня ми започна красиво, но след като прочетох това от теб, се почувствах в пъти по-добре извътре

благодаря


а на мен, незнам защо, но тази сутрин ей това ми зазвуча в главата:


ДИВ БУРЕН

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.
Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.

Атанас Далчев


...странно същество е Любовта.

[cadaurus]

Mekong Delta, on Oct 3 2007, 19:40, said:

ПОЛИЛЕЯТ НА САТАНАТА

Траянов!
Нацелила си баш любимото ми негово. Ето още един бисер от Пантеона:

Прощавай, моя песен, сестра на небесата,
на вечните съзвездия най-тъжната звезда,
безсмъртна, ти излъчвай речта на чудесата,
що с пееща магия в лазура разгада!
Търпи с упорство твърдо гнева на боговете,
отбулила греха им към святата земя,
живей с вината светла на нейните завети,
що с мъка, кръв и сълзи изкупи ти сама!

Пази оная радост, с която в миг уречен,
заклинащ, над земята извих магичен кръг,
и всеки тленен спомен възкръсна в образ вечен,
по всяка мъртва вейка разсветна цъфнал стрък!
За сетен път се вгледай и в моя облик земен,
спомни всички думи, що в сън върховен чух,
когато сривах мълком закона всеобемен,
предел за всяка мисъл, затвор за всеки дух!

Кажи пред гроба зинал, от кой съм свят вестител,
от кой небесен пояс откъртен метеор,
чрез мене слепий случай не стана ли властител
над вековечна орис, над страшния й хор?
Не стана ли оръжие безкрайното страдание
срещу оная воля, що с гняв го низпосла,
не бляснаха ли с ярост из вечното мълчание
на мъжественост горда безбройните крила?

Да зазвучи отново и оня стих победен,
за който нямах думи, а толкова любов,
и с чийто светъл устрем човекът бе изведен
из сънищата мрачни на кръстопът суров,
и смело той навлезе в съня на вековете,
и зърна Дионисий с венеца на Христа,
в скрижалите на бога съдбата си разчете,
а слънцето нарече звезда на любовта!

Живей, о моя песен, у всеки земен странник,
комуто бог избрал е най-тежък земен път,
комуто в кърви зеят разръфаните длани,
а по нозете рани от гвоздеи горят!
Люби и вси безумци, възбунили земята,
окриляй бранен шемет, бъди водач корав,
да могат да довършат мира на светлината,
а горе - аз да срещна духа им величав.

Днес моят сън е мъртъв, надеждата - в забрава,
едничката утеха е стореният грях!
На теб, съдба жестока, по-силният прощава,
смъртта ме не повика, но аз я призовах.
Прощавай, земна горест! Привет, предвечни бездни!
Прощавай, моя песен, закривай девствен лик,
но отлети към бога със моя клик железен:
свободен аз умирам, отвержен и велик!

[wiktory]

Ясмина, on Oct 4 2007, 11:27, said:

а на мен, незнам защо, но тази сутрин ей това ми зазвуча в главата:
ДИВ БУРЕН

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.
Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.

Атанас Далчев
...странно същество е Любовта.

отговора на стихчето от Чарлз Буковски



извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на една друга

бях спасен от умиране на кръста
от една дама която пуши трева
пише песни и разкази
и е по-мила от предишната,
много много по-мила
и сексът е пак толкова добър може би по-добър.

приятно е да да бъдеш разпнат на кръста и оставен там,
много по-приятно е да забравиш една любов която не е
успяла
както всяка любов
накрая
не успява…

много по-приятно е да правиш любов
покрай брега в Дел Мар
в стая 42 и после
седейки в леглото
да пиеш добро вино, да говориш да докосваш
да пушиш

да слушаш вълните…

умирал съм твърде много пъти
мислейки и чакайки, чакайки
в една стая
загледан в един напукан таван
в очакване на телефона, писмо, почукване, звук
подивявайки отвътре
докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на друга





не е приятно да умреш на кръста
много по-приятно е да чуеш името си прошепнато в
тъмното.

Edited by wiktory, 04 октомври 2007 - 12:49 .

[Mekong Delta]

Quote

Траянов!
Нацелила си баш любимото ми негово.

как няма да ти е любимо...
Бодлер...самота в проклятието, проклятие в самота.....

Не случайно след това сложих и негови творби ..да се усети връзката...

Пантеонът изобилства от внушения..но така и не успя да популяризира Траянов сред читателската аудитория

пък, не е и нужно..който има сетива-ще пази богаството, с което е дарил нашата литература.

[Hard rock fan]

Благодаря, Ясмина: както за хубавата тема, така и за хубавите стихове!

Благодаря на Дуенде: на неговите стихове съм фен открай време.

Викти, включила си се с истински диаманти...мда.

Много обичам поезия, за момента се сещам за едно любима творба:

Жестоко за двама


Бутилка стар коняк,
За по-изискано.
Пет приказки
за мода и за друго.
Един изтъркан виц.
Полуусмивка.
Открадната целувка,
първа. . .
Дежурното "Недей" на женски глас,
с което всъщност те повикват.
Две бели фигури
от страст.
Интимното око
на синя лампа.
И сладка топлина
на полумрак,
на голото легло,
на тиха музика.
А после -
неизменната цигара.
Дими цигарата за двама,
като жестока рана тлее.
Почуква вече празната касета.
Вие.
И всичко свършва.
Обичам те - ми казваш ти
със своя неуверен глас.
И молиш ме, настойчиво, страхливо,
да ти повторя същото и аз?
Обичам те -
но как да ти го кажа
в тази тишина.
Лъжа, защо ти е лъжата?
Целувам те,
но тебе ли целувам?
Лежа до теб, коса в коса,
прегръщам те и те забравям.
И не че има
някоя конкретно друга,
и не че ти
си хлътнала по мене,
а просто бе
поредната игра,
с която търсехме
любимия,
любимата,
и се отдалечавахме
завинаги от тях.

Иля Велчев

[Нещото което вие в нощта]

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Камелия Кондова

[Hard rock fan]

И едно много любимо стихче:

За да направиш прерия
са нужни пчела и детелина.
Пчела и детелина
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма.

Емили Дикинсън

[wiktory]

Hard rock fan, on Oct 4 2007, 22:55, said:

И едно много любимо стихче:

За да направиш прерия
са нужни пчела и детелина.
Пчела и детелина
и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма.

Емили Дикинсън

ау, страшно любимо и на мен, но в този превод -

От какво се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трева -

и една пчела -

и да мечтаеш.


Ако пчелата не пристига -

мечтата стига.

[violator]

Вълче време

И като вълк пред мириса на хора,
ще бъда предпазлив, ще се напрягам.
Езика си ще сдъвча от умора
и все едно – ще избягам.

Не можеш да ме стигнеш даже с мисъл,
познавам и отрова и капани.
Ще виждаш, с нокти по снега съм писал,
но няма да ме хванеш.

Ще се скрия в сърцето си както знам,
с орисия пак да остана, пак да се скитам сам.
Ще зария спомена в ямата
и ще свикна с мисълта, че те няма.

По вълче време сам ще те открия,
до тебе като сянка пак ще тичам
и впил в луната зъби ще завия,
от ярoстта, че още те обичам.


/Георги Кушвалиев/

Гениален стих на познатия като радиоводещ Георги Кушвалиев, който големите ФСБ използваха за текст на една от най-великите български рок песни изобщо.
В това стихотворение няма нито една излишна думичка. Няма грам претенция и натруфеност. Има искрена, трезва и непоколебима мисъл..., обслужваща великолепно послание.

Edited by violator, 05 октомври 2007 - 09:07 .

[wiktory]

Hard rock fan, on Oct 4 2007, 21:06, said:

Викти, включила си се с истински диаманти...мда.

кис

поезията следва първата ми страст. музикалната
обичаш ли трубадурите? онези, по венециански нежните...

подарявам ти това от Г. Господинов


От жената съчинен е трубадурът
Мога да повторя пак

Тя е съчинила съчинителя
Гаустин от Арл, XІІ в.

Време и аз да се измисля,

защото кой ще ме измисли някога.

Смъртта на циганките, дето ще ме хвалят,

и други приказки ме карат да побързам.

Измисли си, казват, някаква жена,

другото, мъжът, е женска работа.


И ето я, тя вече съчинява

според страстта си мъжкото ми тяло,

тя съчинява двете ми ръце

опипващи и тежки,

тя съчинява белия ми дроб

и всяка алвеола поотделно,

и учестения ми дъх,

тя съчинява онова огромното
(така го съчинява тя - огромно).

Какъв замах! Тя съчинява!

И ето ме измислен, съчленен

красив по своему, в една

приятна възраст, съблазнителен,

преди да съм измислил края.

А краят трябва да е тъжен

и да е хубав същевременно.


И аз измислям своя край:

дали да свърша между пръстите

на най-добрата ученичка,

тъй както ме преписва, небрежна в правописа,

дали да свърша сам,

или изобщо да не свършвам,

защото кой ще ме измисли след това.