630 replies to this topic

[Jimmy Pop]

Това лято прочетох доста книги. За да спомена някои:

"Бог да ви поживи, мистър Роузуотър" - Кърт Вонегът
"Вино от глухарчета" - Рей Бредбъри
"Чоки" - Джон Уиндъм
"ГЗС" - Васил Митевски
"Клептън - автобиография"
"Адската дупка" - Александър Дюма
"Страшната ловна дружина на крал Стах" - Уладзимир Караткевич

Вонегът няма нужда от коментар. Най-любимият ми автор форевър енд евър. Това е една от по-малко известните му и емблематични книги, но не по-слаба от най-големите му бестселъри. С неповторимия си стил, обединяващ черния хумор с увлекателния детайлен разказ, абсурда с вярата в иначе доста критикуваното от него човечество, "Бог да ви поживи, мистър Роузуотър" може да ви вдъхне изключително искрен оптимизъм и надежда, че не всичко на света е пари и влияние. Че все още съществува чистата човешка състрадателност и доброта. Ще споделя само един от безбройните цитати, които се запечатаха в съзнанието ми и ме докоснаха някъде дълбоко: "Гледам тези хора тук, тези американци и разбирам, че те не могат вече дори да се грижат за себе си, не са нужни никому. Фабриката, фермите, мините отвъд реката - всичко е вече почти напълно автоматизирано. Америка не се нуждае от тези хора, дори за война - но това време мина. Аз ще стана художник. Ще обичам тези изоставени американци, въпреки че те са безполезни и грозни. Това ще бъде моето произведение на изкуството."

На Виното от глухарчета се бях наточил от много време, но чак сега намерих такова да я прочета. Първият ми допир с Бредбъри. Страхотно увлекателно четиво. Очарователната детска наивност и голямото щастие от малките неща в живота. Приказка за пораснали деца.

"Чоки" си я бях купил някъде малко след като свърши едноименният сериал по телевизията (т.е. към средата на деветдесетте). Дали заради ужасно малкия формат и още по-дребните буквички вътре, или заради моето лично вино от глухарчета - игрите навън, но така и не я прочетох. До това лято. Очаквах просто някакво сай-фай разказче за дете, което си говори с извънземно (това беше за мен-детето сериалът навремето), но получих много интересна история, изпълнена с интересни и заслужаващи си мисленето въпроси и разсъждения на автора относно човешката цивилизация и обществено-технологически прогрес, пъхнати в устата на едно дванадесетгодишно момче и неговия извънземен приятел.

"ГЗС" е дебютът на един млад автор от Троян, завършил Езиковата в Ловеч преди 20-тина години, в който, по неговите думи, описва героите от "Вчера" - 20 години по-късно. Основната тема обаче се върти около интернет общуването ("ГЗС" е абревиатура на клуба в дир.бг "Говорим си за секс", в който авторът е бил активен за кратък период от време и в книгата са използвани много реални цитати на потребители и техните истински никнеймове), безразборният секс, самотата на съвременния човек и... малко Пакистански екшън адвенчъри по Холивудски тертип. Не лошо написана като цяло, като за първа книга, но на места ме подразниха предългите реплики в диалозите между приятели в кръчма. Интересно и странно ми беше да чета за всички места в Ловеч, които са мое ежедневие, за училището ми и неговия празник (едно наистина грандиозно за града събитие всяка година) и дори за моя квартал.

Автобиографията на Клептън предполагам повечето от вас тук сте я чели, а и няма какво толкова да се каже за една автобиография на музикант от класата на Клептън. Увлекателно написана, много детайлна и искрена.

"Адската дупка" също като "Чоки" е "древно изкопаемо" - получих я като подарък за единадесетия ми рожден ден (1994, от "колегите" ми в едно ловешко радио, в чийто детски екип бях тогава) и веднага я започнах, но не знайно защо не я довърших. Е, миналия месец дойде моментът и за това. Не особено известен роман на Дюма, но заслужаващ си времето, за да се потопите в света на немските студенти във френска Германия през XVIII век. Времена когато "студент" е равно на "аристократ", а кралят на студентите (един от главните герои) стои по-високо и от немския принц. Любов, дуели, чест, революция и надпиване с вино до смърт. Добре дошли в романтичния свят на Александър Дюма.

Уладзимир Караткевич - моето ново литературно откритие. Беларуски поет и писател от началото на миналото столетие, който в родината си е окачествяван като "Апостолът на беларуската литература". Първият, който прави живи опити да събуди родолюбието и себеуважението на беларуския народ, вплитайки в творбите си велики и славни за Беларус времена и герои. "Страшната ловна дружина на крал Стах" е прекрасен роман в привидно готически стил (с прилежащите му паранормални явления и загадки, които се оказват само залъгалка за читателския интерес), изпълнен с детективски мистерии, достойни за сър Артър Конан Дойл, солиден исторически бекграунд, заплетена фабула, много патриотизъм и разбира се капка от неизбежната любов. Главният герой е фолклорист, тръгнал да събира местни легенди в едно от най-забутаните и окаяни кътчета на Беларус през 1888 г., но случайността го сблъсква с голям фамилен замък, пълен с привидения, обречена и не вярваща в живота 18-годишна господарка, над която тегне древно родово проклятие, алчни и лицемерни съседи и роднини, смели младежи, отказали се от наследствени блага и един съвсем реален жесток свят, в който нищо не е свято. Всичко разказано изключително увлекателно. Нямам търпение да намеря още нещо на Караткевич, а през това време ви препоръчвам горещо "Страшната ловна дружина на крал Стах".

[Warlord]

"Десет мита за Втората световна война" на Алексей Исаев.

[incarnate]

Устоите на земята, Кен Фолет. Преди време бях погледнал в Амазон впечатляващ набор от мнения (около 1500, може и повече), повечето положителни и се зарадвах като я издадоха на български. Огромна книга като обем – около 1200 страници, издадена в две части в бг, предизвикала фурор в света, но тук пусната тихо, без разгласа, под сурдинка, почти при пълна секретност, сякаш са „забравили” да платят правата. Иначе книгата е яка, писана е от автор на трилъри, който явно е надминал себе си. Епична история от 12 век с пълнокръвни герои, почти без черно-бели характери, чете се на един дъх и макар в някои моменти леко да намирисва на сапунка, миризмата почти не се усеща. Напомня ми за Джордж Мартиновата Песен за огън и лед, но без фентъзито. Препоръчвам я на всички.

[DeadMistress]

Срам и резил , но ... Аз книги не чета Не съм попадала на нещо , което да ме завладее до толкова , че да продължа след 5-та страница .

Всъщност , последната "изядена с кориците" от мен "книга" , е "11000 камшика" на Гийом Аполинер ... Ако някой знае за какво става въпрос - моля , препоръчайте ми нещо подобно

Edited by DeadMistress, 11 October 2010 - 11:04 AM.

[Veron]

Тери Пратчет - Музика за душата - уникална книга . Накратко целият свят става само метъли, всички са покорени от идеята да си боядисват стаите черни, да си купуват китари, да носят кубинки и такива ми ти работи... много весела книжка

Edited by Veron, 13 October 2010 - 21:03 PM.

[Veron]

Jimmy Pop, on Sep 6 2010, 03:49, said:

Това лято прочетох доста книги. За да спомена някои:

"Бог да ви поживи, мистър Роузуотър" - Кърт Вонегът
"Вино от глухарчета" - Рей Бредбъри
"Чоки" - Джон Уиндъм


"Чоки" си я бях купил някъде малко след като свърши едноименният сериал по телевизията (т.е. към средата на деветдесетте). Дали заради ужасно малкия формат и още по-дребните буквички вътре, или заради моето лично вино от глухарчета - игрите навън, но така и не я прочетох. До това лято. Очаквах просто някакво сай-фай разказче за дете, което си говори с извънземно (това беше за мен-детето сериалът навремето), но получих много интересна история, изпълнена с интересни и заслужаващи си мисленето въпроси и разсъждения на автора относно човешката цивилизация и обществено-технологически прогрес, пъхнати в устата на едно дванадесетгодишно момче и неговия извънземен приятел.

един приятел ми я препоръча , звучеше доста интересна и те поздравявам за вкуса, които имаш !!!

Edited by Veron, 13 October 2010 - 21:02 PM.

[Emperor]

В последно време съм на вълна Нелсън ДеМил.
Кефи ме как пише човекът. Току що приключих "На Север" и започвам продължението на "Играта На Лъва", "Последният Скок На Лъва". Като цяло романите му клонят към криминалните трилъри, историите са умело разказани и подправени с великолепно чувство за хумор. Приятно четиво за отмора бих казал.

[Depositus Cordis]

Jimmy Pop, on Sep 6 2010, 03:49, said:

"Страшната ловна дружина на крал Стах" - Уладзимир Караткевич

Това го четох като бях малък, случайно ми попадна отнякъде. Спомням си, че се чудех каква е тази правописна грешка с крал "Страх"
Не си спомням в момента какво точно се случваше, ама имаше нещо странно в тая книга, беше различна от подобен тип романи, които бях чел.
Иначе напоследък май не съм чел нищо, след 2-3 произведения на Стивън Кинг преди това.

[Vivi]

Почти на един дъх прочетох "Отново и отново" на Клифърд Саймък. Невероятен автор, макар че винаги има фентъзи в книгите му. Както и любов.

[foreigner]

Стратис Миривилис - Живот в гроба

Уникална творба. Миривилис описва собствените си спомени от Първата световна война, но през погледа на уж действителен войник, чиито "мемоари" той "само публикува" - похват, целящ да се избегне документалността в полза на художественото. Откровено брутални картини се сменят с идилични спомени от родния Лесбос, вмъкнати са различни истории, случили се с него и другарите му - под формата на разговори помежду им или епизоди от живота в окопите (откъдето идва и заглавието на книгата). Като цяло книгата е оформена върху яркия контраст между красотата на живота и малките радости в него, и унищожителното безсмислие на войната. Особено ме грабна стилът на Миривилис, който бих съпоставила с този на Йовков например.

[Jimmy Pop]

Да видим.

Понеже не се мярках доста време по форумните територии, а и сега не пиша от нас и съответно нямам възможност да прегледам книгите, ще се опитам да си спомня какво изчетох напоследък. Не беше малко, не беше и много. Но съм много доволен, че все пак ми остава достатъчно време за поне една книга месечно.

По хронологичен ред, мисля че трябва да започна с Пратчет. Още края на миналото лято я захванах, отбелязвайки с нея абсолютния си и тотален дебют в света на Тери и Диска. Заглавието е "Еманципирана магия", дадена ми от мой приятел, голям Пратчет фен. Книжката ме грабна от самото начало, без да имам дори бегъл бекграунд в материята. Обожавам свежия хумор във всякакви форми, а освен всичко тук е и позитивен. Казвам това не случайно, защото четейки Пратчетовия хумор, у мен изплуваха, незнайно как и защо, смътни асоциации с Вонегът и неговият преобладаващо черен (но в някаква изродлива форма - позитивен) хумор. Всъщност двамата са много различни във всеки аспект, може би съвършената непринуденост на хумористичните им набези е това, което изтъкава асоциативната нишка между тях в моето съзнание. Самият факт, че правя някаква положителна взаимовръзка между двамата, отваря широко портите на литературните ми възприятия пред Тери Пратчет. Но ще стигнем и до Вонегът по-нанатък. Колкото до Пратчет - "Еманципирана магия" положи основите на моята еманципация към магията на Света на Диска.

...

Нред идва заключителното произведение на легеднарния полски журналист и писател Ришард Капушчински - "Пътешествия с Херодот". Едно наистина увлекателно четиво, което по доста интересен начин преплита два свята, отдалечени на хиляди години еди от друг. Величието на Персийската империя и междуплеменните войни в Африка през първата половина на 20-ти век. Златна Елада и Китай на Мао Дзедзун. Особеното в случая е, че Капушчински се стреми да вникне в чисто човешката страна на събитията, най-вече тези от далечните и непонятни нам времена, задавайки наглед прости, но изключително любопитни и трудно отговорими въпроси. Въпроси, засягащи не величествените армии, не гордите народи. А отделното човешко същество. Непознато никому, нито преди 2000 години, нито днес. Ако си падате по художествена журналистика и история, разглеждани от ъгъла на фактора единица човек и все пак просторни, това би било един добър избор. Аз лично останах доволен от случайната ми среща с този автор и смятам при първа възможност да прочета още нещо негово (набелязал съм си "Футболната война", в която, разбира се, не става дума за футбол).

...

Ах, Вонегът! Не мога да се наситя на налудничавия гений на този човек. Не мога и без доза Вонегът, независимо дали се касае до препрочитане, или до нова за мен творба. Този път творбите бяха две - и двете нови. Едната - само за мен, другата - и за останалата част от света (добре, де, най-вече за България, тъй като в оригинал излезе още миналата година). Става дума за вечната класика "Закуска за шампиони" (която сколасах да прочета срамно късно, имайки предвид, че поклоничеството ми Вонегътско датира вече от 6 години) и за новоизлязлата сборка от непубликувани разкази - "Виж пилето" ("Виж птичето" по-скоро ако съдим по английското заглавие, но да не изпадаме в дребнавости). "Закуската" съвсем очаквано и в реда на нещата прочетох на един дъх и удоволствието от това беше върховно. Веднага след това изгледах и филма (с Брус Уилис в главната роля). Надявах се да ми хареса, макар че много трудно си представях, че подобна почти абстракционистична книга може да се предаде свястно в кино формат. Е, не ми хареса. Ама никак. Претупано, повърхностно и претенциозно, на моменти дори леко психиделично (което пък е в краен разрез с атмосферата в книгата). От показаното на екрана (освен, че имаше откровени промени в сюжета) нищо не става ясно, а за човек, който не е чел книгата, случващото се на екрана би било дори още по-непонятно. Както и да е - споредм мен да се направи сполучлива екранизация по Вонегът е (почти) непосилно.

"Виж пилето" пък е една много интересна подборка от къси разкази, писани от Вонегът далеч преди да напише дори първия си роман. Стилът му също е далеч от себе си. Много от разказите зглеждат някак непълни и недовършени. Определено това е книга само за Вонегът-маниаци. И определено, въпреки думите по-горе, тя ще им се хареса много! Както се хареса и на мен. Има някакво странно и сладко очарование, в това да четеш любимия си автор, все още търсещ себе си, избистрящ поривите и терзанията си, почистващ праха и листата, постилащи горската пътечка, която само след няколко години ще се преобрази в една от най-необятните и вдъхновителни магистрали в съвременния литературен поток. Разбира се, намерих своите лични фаворити сред 14-те късчета вселена, но най-силно ме впечатли едно - за съжаление в момента не мога да си спомня името му. Действието се развива в комунистическа Русия, където група археолози откриват богата колекция вкаменелости, проследяващи житейската история и съдба на древните мравки. По-потресаващ и стряскащо реалистичен начин да се обрисува ужаса и нравствената изродливост на комунистическия режим аз не бях чел. По толкова оригинален начин. Геният си личи още преди да се формира.

...

Винаги съм се чудил дали Вонегът (дано не го намрази някой покрай мен ) клони повече към утопия или повече към антиутопия. Белези и на двете се срещат странно примесени в неговите произведения. Вторият жанр обаче ми е далеч по-любим, а още по-любим ми стана след като прочетох първата. Антиутопията на антиутопиите! Пред която се кланят и Оруел и Хъксли. "Ние" на Евгений Замятин. Книга-постулат е това. Чете се на един дъх, но този дъх е вледеняващ. Няма по-съвършено описана и представена антиутопия от това. Няма! Не е възможно да има по-смразаващ и ужасяващ всеки свободомислещ човек свят от този - светът на Светоната държава! Свят, протичащ в непроменящ се ритъм. Свят без чувства, без личности, без имена. Светът на огромната всеобща човешка машина, в която индивидът е само чарк. Всъщност най-ужасяващото е, че книгата описва до най-малката подробност нищо друго освен реалния комунистически режим на СССР (и България, разбира се), но умножен стократно и подсказващ ни докъде не трябва да стигаме. С който и да е режим. Силно, горещо, ожесточено и настойчиво препоръчвам тази книга на любителите на жанра (тези, които не са се докоснали до нея все още, разбира се), а и на всички останали, които не се плашат от дълбоки литературни блокове лед.

...

След зимата на "Ние" (след като ледниците се стопиха и изпариха в атмосферата) дадох шанс и на друга съвременна класика - "Закуска в Тифани" на Труман Капоти. Две закуски за сравнително кратък период от време не доведоха до преяждане. Съвсем разбираемо - и двете не надхвърлят 300 страници, а втората дори едва минава 100. Но както знаем - размерът не винаги има значение. Или поне няма и метър. Доста различна от естеството на гореописаните романи (и от това на четените от мен по принцип), й трябваше известно време за да ме грабне, но и това се случи в известна степен. Наглед не дотам задълбочен житейски разказ за едно младо момиче, имащо себе си за свободно и преминаващо леко през живота, и един по-малко млад писател, имащ себе си за задълбочен и сериозен творец и човек. Зад тази ефирност обаче се крие не малко от закваската на земното ни пребиваване. Останах доволен и от екранизацията. Много доволен. На това му се вика перфектна игра!

...

Но стига светска суматоха. Бек ту дъ риъл уърлд. Или почти. "Портокал с часовников механизъм". Поредната класика, за която се захващам чак сега. Ама така се получава, когато упорито бойкотирам четенето на монитор и купуването на стари книги от "Славейков". Беше ми неописуемо трудно да чета тази книга. Измисленият език на Алекс и дружинката му са изцяло виновни за това. Някои (предимно руски) думи гадаех. От друга страна пък по този начин се образуваха и някои наистина забавни и клонящи към култ фрази. Идеята на Бърджес, заложена в книгата, наистина ме накара да се замисля върху някои неща, които до момента имах за даденост и непоклатим факт. За бога, през ум не ми беше минавало, че страстен и ревностен поклонник на Бетовен и на изкуството като цяло би могъл същевременно да е и 16-годишен хлапак-побойник, хулиган и пълна улична утрепка.

...

В момента чета "Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)". Доста приятна за момента.

[Roy]

"Закуска за шампиони" е от онези книги при които сюжета е просто фон, а смисъла е в многото метафори и образи, иронизиращи съвременността. Лично на мен не ми хареса особено, макар, че включването на самият Вонегът в сюжета бе доста добре направено. Кърт Вонегът като цяло за мен е някакъв прецедент - харесвам стилът му, но от книгите които съм му прочел истински харесах само "Сирените от Титан".

Много широко разпространено е схващането, че "Ние" на Евгени Замятин е първата антиутопия, но това не е така. За справка виж ето тук. Да не говорим, че дори в "Р.У.Р." на Карел Чапек си е чиста антиутопия, макар да е театрална постановка. Иначе произведението на Замятин е наистина много стилно, смислено и въздействащо. Апропо, Хъксли не е бил чел "Ние" преди да напише своя "Смел нов свят".

[foreigner]

А като заговорихме за Замятин и Джеръм Джеръм, направи ли ви впечатление това?

"Jerome K. Jerome has been cited as an influence on Zamyatin’s novel. Jerome’s short essay "The New Utopia" (1891) describes a regimented future city, indeed world, of nightmarish egalitarianism, where men and women are barely distinguishable in their grey uniforms (Zamyatin’s "unifs") and all have short black hair, natural or dyed. No one has names: women wear even numbers on their tunics, men wear odd, just as in We. Equality is taken to such lengths that people with well-developed physique are liable to have lopped limbs. In Zamyatin, similarly, the equalisation of noses is earnestly proposed. Jerome has anyone with an over-active imagination subjected to a levelling-down operation—something of central importance in We. Even more significant is the appreciation on the part of both Jerome and Zamyatin that individual, and by extension, familial love, is a disruptive and humanising force."

Аз самата имам подчертан интерес и към творчеството на класическите английски хумористи, и към жанра антиутопия, но до един момент даже не си представях, че двете могат да имат допирни точки.

Ето и самата "Нова утопия" (на английски):
http://www.libertari...tn/cultn014.pdf

[Jimmy Pop]

Rob Roy, on Apr 27 2011, 11:04, said:

"Закуска за шампиони" е от онези книги при които сюжета е просто фон, а смисъла е в многото метафори и образи, иронизиращи съвременността. Лично на мен не ми хареса особено, макар, че включването на самият Вонегът в сюжета бе доста добре направено. Кърт Вонегът като цяло за мен е някакъв прецедент - харесвам стилът му, но от книгите които съм му прочел истински харесах само "Сирените от Титан".

Много широко разпространено е схващането, че "Ние" на Евгени Замятин е първата антиутопия, но това не е така. За справка виж ето тук. Да не говорим, че дори в "Р.У.Р." на Карел Чапек си е чиста антиутопия, макар да е театрална постановка. Иначе произведението на Замятин е наистина много стилно, смислено и въздействащо. Апропо, Хъксли не е бил чел "Ние" преди да напише своя "Смел нов свят".

Сюжетът, малко или много, винаги е само фон във всяка една книга на Кърт Вонегът. Точно това пък аз харесвам може би най-много у него. Отделно, че и самият сюжет, колкото и периферно място да заема в произведението, е доволно абсурден и увлекателен. Да, стилът на Вонегът в строго изразен аспект е интересен и прави впечатление на много хора - кратки изречения, запомнящи се фрази и изказани нетрадиционно мисли. Но под стила на Вонегът аз разбирам точно тази комплексна цялост, изградена от перфектното съчетание между увлекателните му повествователни качества и умението да захвърли един иначе много интересен сюжет на заден план, за сметка на чудесното си чувство за саркастична, чернохуморна и почти халюциногенна обществена и самокритика. Не е за всеки Вонегът (и съвсем не визирам интелектуално ниво, а по-скоро някакво специфично вътрешно светоусещане!).

За "Ние" съвсем вероятно е и да си прав. Моето твърдение по-горе е изцяло почерпано от резюмето на гърба на книгата и няколко документа в интенет, които прочетох бегло. "... и оказва огромно влияние върху цялото последвало развитие на антиутопията и особено на класиците в този жанр - Олдъс Хъксли, Джордж Оруел и Рей Бредбъри". Това четем в резюмето. Освен това има поместено и мнение на Оруел за книгата. Общо взето от тук си съставих мнението, но дори и да не е първата антиутопия, вероятно е основополагаща или поне първата пълнокръвна и конкретно рамкирана (без да е просто идея насред сюжета) такава, излязла под формата на роман.

Относно вметката на foreigner, това наистина е доста любопитно. С голям интерес ще прочета въпросното произведение, защото действително има стряскащи сходности с "Ние", при това излезли из под пръстите на Джеръм. Мерси за споменаването на този преинтригуващ факт.

Edited by Jimmy Pop, 27 April 2011 - 19:10 PM.

[Леля Ог]

incarnate, on Sep 16 2010, 14:08, said:

Устоите на земята, Кен Фолет. Преди време бях погледнал в Амазон впечатляващ набор от мнения (около 1500, може и повече), повечето положителни и се зарадвах като я издадоха на български. Огромна книга като обем – около 1200 страници, издадена в две части в бг, предизвикала фурор в света, но тук пусната тихо, без разгласа, под сурдинка, почти при пълна секретност, сякаш са „забравили” да платят правата. Иначе книгата е яка, писана е от автор на трилъри, който явно е надминал себе си. Епична история от 12 век с пълнокръвни герои, почти без черно-бели характери, чете се на един дъх и макар в някои моменти леко да намирисва на сапунка, миризмата почти не се усеща. Напомня ми за Джордж Мартиновата Песен за огън и лед, но без фентъзито. Препоръчвам я на всички.

От известно време се двоумя дали да я почвам. Единствената книга, която ми е попадала от Кен Фолет е " Крахът на титаните" и далеч не е това, което очаквах ( в лошия смисъл на думата)
Иначе последната книга, която /пре/прочетох е " Нощна стража" на Тери Пратчет. Ако има хора, които не са я чели, да поправят грешката си възможно най-бързо

Edited by Леля Ог, 27 April 2011 - 19:46 PM.

[Roy]

Джими, идеята, че "сюжетът, малко или много, винаги е само фон..." е общовалидна за всички произведения в художествената литература. Смисъла в художествената литература е заложен в човешките ценности, изразени посредством взаймоотношенията между героите и/или каляването или пречупването им от проблемните ситуации и дилеми от ежедневието. В "Закуска за шампиони" сюжетът е преди всичко фон което ми напомня за структурата в "Охлюв по стръмното" или "Обреченият град" на братя Стругацки - не е важно какво се случва, а как и защо. Образите на главните герои нямат значение сами по себе си - биха могли да бъдат всеки един от нас, защото абсурдът е универсален. Родоначалниците на този литературен стил според мен са писателите сред философите-екзистенциалисти - като започнем от ницшевият Заратустра и минем през цялото творчество на Кафка, сартровия Рокантен, чужденецът на Камю, светът на Бекет и т.н.

А Вонегът бе един от авторите на които съм отглагал с години четенето на някакви негови произведения. Накрая когато му прочетох няколко от книгите останах разочарован, че не съм го направил по-рано. Защото тогава нямаше да бъда толкова критичен, колкото съм сега. Бих окачествил Вонегът като юношеска литература. Добре е да се чете докато си ученик. Може би "повредата е в моя телевизор", тъй като не всички познати с които сме обсъждали книгите му са съгласни, но не мога да го приема много на сериозно. Не отричам, че има самобитен талант, но някак си твърде универсална е ролята му на присмехулник.

"Ние" до колкото знам е издавана само два пъти на български език. Първият път е в култовият сборник "Черно слънце", а вторият път е самостоятелно. Подобни гръмки изказвания, че е първата истинска и завършена антиутопия са типични за българските търговци, които винаги ще ти предложат дини от Любимец, кайсии от Кюстендил, картофи от Самоков... Или с други думи - жалка маркетингова стратегия. От списъка в уикито се вижда, че и преди "Ние" е имало пълнокръвни романи антиутопии. "Ние" впрочем дори не е роман, а е новела. Но важното е, че я има преведена и издадена на български език, защото си струва човек да я прочете. И все пак, бих предпочел "1984" в която много добре са описани някои от механизмите за задържане на властта от властимащите. Апропо, чел ли си "Механичното пиано" на Вонегът? Ще ми е интересно ако споделиш впечетленията си за тази негова книга ако си я чел, понеже бройка от нея чака своя ред да я прочета и аз. Чел съм, че била най-изчистената му антиутопия.

Тези дни приключих с четенето на последната част от четирилогията за Рама на сър Артър Кларк и съавтора на трите продължения на първата книга - Джентри Лий. Първата част "Среща с Рама" е сред признаните класики на научната фантастика, въпреки че лично на мен не ми хареса динамичното й начало. Бих предпочел ако началото бе развито малко по-бавно и подробно, както например началото на "2001 - една космическа одисея". Трите продължения са значително по обемисти от първата част, като в тях са разкрити и по-добре особеностите на героите, както и на взаймоотношенията помежду им. Може би защото наподобяват до някъде роман, продълженията често биват заклеймявани от почитателите на научната фантастика, но според мен пък идеята за Рама се нуждаеше именно от облагородяването на Джентри Лий. Основната идея в поредицата е за първият контакт с извънземни форми на разумен живот и че пътуването в космическият безкрай е преди всичко пътуване и в безкрая на човешката душевност. В третата част пък е представена историята на човешките общества и тяхната цикличност. В последната част има и интересни размишления относно смисъла на живота, сътворението и Бог. Като цяло и четирите книги ми харесаха и бе едно невероятно удоволствие за мен времето което прекарах в четене и размисли върху тях.

Сега започвам сборникът с разкази на Айзък Азимов "Аз, роботът", а след това "Джек от сенките" на Роджър Зеланзи, която ми я подариха вчера.

[Jimmy Pop]

Rob Roy, on Apr 29 2011, 11:58, said:

Джими, идеята, че "сюжетът, малко или много, винаги е само фон..." е общовалидна за всички произведения в художествената литература. Смисъла в художествената литература е заложен в човешките ценности, изразени посредством взаймоотношенията между героите и/или каляването или пречупването им от проблемните ситуации и дилеми от ежедневието. В "Закуска за шампиони" сюжетът е преди всичко фон което ми напомня за структурата в "Охлюв по стръмното" или "Обреченият град" на братя Стругацки - не е важно какво се случва, а как и защо. Образите на главните герои нямат значение сами по себе си - биха могли да бъдат всеки един от нас, защото абсурдът е универсален. Родоначалниците на този литературен стил според мен са писателите сред философите-екзистенциалисти - като започнем от ницшевият Заратустра и минем през цялото творчество на Кафка, сартровия Рокантен, чужденецът на Камю, светът на Бекет и т.н.

А Вонегът бе един от авторите на които съм отглагал с години четенето на някакви негови произведения. Накрая когато му прочетох няколко от книгите останах разочарован, че не съм го направил по-рано. Защото тогава нямаше да бъда толкова критичен, колкото съм сега. Бих окачествил Вонегът като юношеска литература. Добре е да се чете докато си ученик. Може би "повредата е в моя телевизор", тъй като не всички познати с които сме обсъждали книгите му са съгласни, но не мога да го приема много на сериозно. Не отричам, че има самобитен талант, но някак си твърде универсална е ролята му на присмехулник.

"Ние" до колкото знам е издавана само два пъти на български език. Първият път е в култовият сборник "Черно слънце", а вторият път е самостоятелно. Подобни гръмки изказвания, че е първата истинска и завършена антиутопия са типични за българските търговци, които винаги ще ти предложат дини от Любимец, кайсии от Кюстендил, картофи от Самоков... Или с други думи - жалка маркетингова стратегия. От списъка в уикито се вижда, че и преди "Ние" е имало пълнокръвни романи антиутопии. "Ние" впрочем дори не е роман, а е новела. Но важното е, че я има преведена и издадена на български език, защото си струва човек да я прочете. И все пак, бих предпочел "1984" в която много добре са описани някои от механизмите за задържане на властта от властимащите. Апропо, чел ли си "Механичното пиано" на Вонегът? Ще ми е интересно ако споделиш впечетленията си за тази негова книга ако си я чел, понеже бройка от нея чака своя ред да я прочета и аз. Чел съм, че била най-изчистената му антиутопия.

В никакъв случай не бих окачествил Вонегът като "юношеска литература". Виктор Юго и Карл Май са юношеска литература (в по-голяма степен вторият). Както казах по-горе: "Вонегът не е за всеки". Или може би аз просто все още съм "юноша бледен" отвътре. Вонегът е точно обратното на универсален автор ("присмехулник" ако щеш) според мен и затова не се харесва масово (говорим за интелигентната част от читателите, разбира се, защото пък още по-малко е масов автор). При него, както също казах, нещата се свеждат до един твърде специфичен начин на възприемане и разбиране на света, който за всеки е строго индивидуален. Явно аз импонирам малко повече на този начин, отколкото теб. Затова може би ти не можеш да го вземеш насериозно и ти идва "юношески", а аз го възприемам напълно сериозно и за мен е най-големият критик и сатирик на нашето съвремие. Ще си позволя да вметна един малко произволен пример в тази насока. Камен Донев за много хора е един забавен комик, който умее да говори пълни глупости, измислени на момента и нямащи никакъв смисъл, и да го прави убедително и смешно. Аз обаче възприемам Камен Донев много сериозно и в много от нещата му разпознавам по-дълбоки послания (да не говорим пък за "Народното творчество", на което масово българинът отива да се посмее и не се замисля върху купищата послание в постановката). Както и да е, няма смисъл да спорим по този въпрос. Само да изкажа и едно кратко мнение относно твърдението ти, че "идеята, че "сюжетът, малко или много, винаги е само фон..." е общовалидна за всички произведения в художествената литература". С което също не съм съгласен. Има хиляди автори - прекрасни повествователи и изключително увлекателни, които обаче не показват в произведенията си особено задълбочени аналитични и критични качества. И в много случаи - по-добре, че не показват. По начало художествената литература е замислена като забавление за свободното време и се опира на чистия разказ, а философските погледи към света са по-скоро пръски вода, родени спонтанно от хомогенно стичащия се водопад на разказваните събития. И доста по-късно навлизат по-осезаемо в жанра. Ти сам каза, че "Закуска за шампиони" е от онези книги при които сюжета е просто фон". Значи има и други.

Да, чел съм "Механично пиано". Това е първата книга на Вонегът и все още няма почти нищо общо със стила му, но е достатъчно интересна. Както казваш - най-избистрената му антиутопия (не бих казал, че освен нея има друга чиста антиутопия всъщност). В която се набляга на сюжета много повече, в сравнвние с другите му книги, но не прекалено. Имам някакви предположения, че вероятно ще ти хареса повече от тези, които си чел до сега (ако съдя по това, което казваш за твоите Вонегът възприятия като цяло).

За "Ние" не бих могъл да ти опонирам по никакъв начин, защото и по-горе казах, че изказаните от мен впечатления се базиран само и единствено на прочетеното на гърба на книгата и от факта, че това е най-старата (като дата на издаване) антиутопия, която аз съм чел. Най-вероятно си абсолютно прав за всичко. И между другото - "роман" и "новела" често в моя речник са синоними за по-голямо удобство (просто да знаеш за в бъдеще).

Edited by Jimmy Pop, 29 April 2011 - 11:57 AM.

[Roy]

В предишният си пост написа, че "сюжетът, малко или много, винаги е само фон във всяка една книга на Кърт Вонегът." заради което бе и последвалият ми коментар, че това "малко или много" обезсмисля фразата, понеже за всяко едно произведение на художествената литература може да се каже, че малко или много сюжетът е само фон. В "Сирените на Титан" сюжетът не е просто фон. В "Котешка люлка" също не мисля, че е просто фон. За това ми беше мисълта одеве - не всички книги на Вонегът използват сюжета като фон.

На различно мнение сме относо това до колко се харесва Вонегът. Аз познавам и съм срещал много и различни хора които харесват книгите му. Това бе една от причините да искам да прочета нещо от една страна, но от друга и една от причините толкова години да се въздържам, заради хвалебствените слова по негов адрес. Беше ми втръснало да слушам епитети по негов адрес. Не подходих при четенето му с някакви предрасъдъци и ми хареса, но явно очаквах нещо повече. Няма как да не съм се повлиял от словесните метани по негов адрес, но отново ще напиша, че не отричам или принизявам талантът му.

За финал от моя страна по темата "Вонегът" държа да отбележа, че не целя да постигаме консенсус по нея. Далеч по-интересно е да се видят различните мнения от колкото да се опитваме да създаваме хибридно средно такова. Защото със сигурност някои който не е чел Вонегът, за разлика от Джими и мен, ще има повече полза от това да види две различни мнения, от колкото само едно такова.
За справка - Робърт Кийосаки и приказката "Богат татко, беден татко"

Наздраве, Джими

[Jimmy Pop]

Добре, явно не съм се изразил най-точно. Все още твърдя обаче, че при Вонегът сюжетът винаги е в фон. Дори в "Котешка люлка", където е изключително увлекателен и майсторски изпипан, смятам, че е фон в една голяма степен. Но е и истина, че е изкаран много по-напред от този в "Закуска за шампиони" например. А относно известността му - имам честта да познавам лично само още двама фена на Вонегът (единият дори го е открил съвсем наскоро), а много често се сблъсквам с въпроса "Кой е тоя" (най-просто казано), когато го спомена. Което разбира се не защитава тезата ми, защото при теб явно нещата стоят по друг начин. Но не е като да е Стивън Кинг или Паоло Коелю, така да се каже.

За другото съм абсолютно съгласен с теб - и аз не търся консенсус по темата. Няма и как да стигнем до такъв. Просто се опитвам да си обясня доколкото мога и моята, и твоята позиция, най-вече защото темата ми е интереса и ми се чеше език по нея (страничният ефект, както ти каза, е ползотворен за неутралните наблюдатели и ще се радвам ако наистина сме им полезни).

Наздраве и на теб!

Щото той, боят... тъй де - алкохолът, изгражда. Той не да разгражда.

Edited by Jimmy Pop, 29 April 2011 - 18:40 PM.

[Нещото което вие в нощта]

Владислав Баяц - Книга за бамбука



Това е последната и същевременно една от най-добрите, които съм чел от много време. Баяц е считан за един от най-значимите съвременни сръбски писатели и е бил изключително близък приятел на Милорад Павич.
Мисля, че книгата би била изключително интересна за всеки, който се интересува от Изтока. Историята грабва още от самото начало и не те пуска до края и въпреки, че на моменти е леко трудно четима, заради множеството специфични термини, свързани с културата на Япония и Китай и в частност с будизма.
Горещо препоръчвам!