258 replies to this topic

[Jurisprudent]

man on a mission, on Apr 16 2011, 10:05, said:

Много добре написано и представено по мое мнение. Аз самият тъкмо се бях засили да добавя нов материал към темата и ме изпреварихте Иначе - макар Уайтснейк да е от групите, които да ме биеш или да ми даваш пари не просто не искам да ги чуя, а да чуя изобщо за тях, получавам чудесна представа за албума от текста ти. Пък именно това е целта на писането, нали...

[Jurisprudent]

Не ми харесва много да се изказвам като голям разбирач, но мисля, че имаш развитие в писането. Но, да оставим настрани стила и т.н., оправи граматиката, къде има запетаи и т.н., според мен ще ти е нужно не само за писането в този форум.

Thrasheer, on Apr 16 2011, 13:41, said:

ППродължавам обаче да твърдя, че солата са намалени.Вече не могат да се чуят сола като тези в песни, като Kissing The Shadows или Mask Of Sanity.Солата са по-малко,по-бавни и по-кратки.Солата от страна на Жане също са намалени.
Няма го вече традиционното, за по ранните Бодъм, надсвирване с китара и синтезатор.В първия албум на групата има доста синтезаторни мелодии, напомнящи и придаващи атмосфера наподобяваща на блек метълa.Сега те липсват

Да, от това, което сам видях от тях на живо, солата не са онова, което бяха...и синтезаторите ми липсват също. Тук си прав.

[Thrasheer]

Момчета дойде ми една идея на гениалната кратуна.Искате ли да направим нещо като отбор ревюта? Аз и останалите пичове които до сега писахме ревюта да направим някаква седмична програма и да се разпределим по стилове.Примерно аз пиша за траш/дет или нещо подобно, Davidian за каквото си избере, някой за рокче ще се хване и така? Ако някой е съгласен да пише

[Double-D]

Ванка, мога само да те похваля за напредъка в последното ти ревю. Бодъм спрях да ги слушам след Follow The Reaper, но мисля да чуя новата творба.
Ревюто на Whitesnake също ми хареса, единствено ми се струва, че създава доста по-големи очаквания за албума отколкото са реалностите. Слушах го 2-3 пъти, вярно ей така междудругото, но пък не ми направи никакво особено впечатление, дори ми се стори, че има доста пълнеж. Но и този албум тепърва ще му дам шанс и може да си променя мнението за него. Иначе като говорим за хард рок, нещото в стила, което ми направи страхотно впечатление още от първото слушане е новият албум на Kingdom Come. Никога не им бях обръщал внимание, разбрах, че новият албум всъщност бил презапис на стари песни, но независимо от това, записа е меко казано впечатляващ и го препоръчвам горещо.

[Jurisprudent]

Докато колегите в темата направиха няколко ревюта на скорошни албуми, аз продължавам с моята идея по-скоро да представям някои класически албуми на утвърдени групи, в контекста на музиката, историята и развитието им. От отзивите си мисля, че на съфорумниците им харесва и - захващам се отново.


Red Hot Chilli Peppers - Blood Sugar Sex Magik (1991)



Тази история започва с 18-годишния Джон Фрушианте, влюбен в своята китара и китарни богове, който пристига с автобуса от Средния Запад в Лос Анджелис в края на 80-те, сам, нахъсан да се научи да свири и намери група. От другата страна на същата история са няколко наркоманизирани до крайност отрепки от калифорнийския ъндърграунд, които се подвизават в странната пънк-фънк-хардрок група с нелепото име Red Hot Chilli Peppers. Те вече от няколко години трещят по клубовете из града, без комерсиален успех, но те са и без това твърде големи чудаци да седнат да се тревожат за това точно. И докато Джон посещава техните концерти и внезапно получава предложение от Франк Запа да стане част от групата му, зад сцената китаристът на RHCP Hillel Slovak умира от свръхдоза. Препоръчан от вече мъртвия си приятел на останалите в групата, Фрушианте бъзро отхвърля поканата на легендата Запа и става струнник на откачения ъндърграунд квартет. Издаденият след това албум "Mother's Milk" e първият истински успех за RHCP; носени от модерната за времето и средата им вълна, смесваща твърд рок с фънк - например чуйте Living Color, Extreme, дори Faith No More - четиримата герои тук свирят една смесица с водещ акробатичен бас на The Flea, смешни бели рап вокали на Anthony Kiedis и поддържащ ритъм на Chad Smith. Популярният кавър Higher Ground по Стиви Уондър пробива в класациите и групата предусеща, че момента за скок е дошъл.

Измайсторен под опеката на Rick Rubin, следващият "Blood Sugar Sex Magik" (1991) завинаги ще направи четиримата имена в рок музиката, независимо дали ви харесват или не. Защо този албум е толкова добър и успешен (и важен)? Защото пред нищо неподозиращата публика изскача една експлозия от потенциал; защото малко групи успяват да прескочат нуждата от шаблоните, които да определят и оградят полето на техните стилове - RHCP доказват тук, и развиват след това, своята собстена музика като невероятно богат спектър, но не разлят разнородно, копирайки този или онзи, а хомогенна маса, в която звучи всичко от красива акустика до закачливи пънк забежки и тежки рифове. Една възможна квинтесенция на това, което много наричат "алтернативен" рок или просто възраждане на креативната енергия сякаш извадена от експерименталните години в края на 60-те и началото на 70-те. Кое превръща групата в това, което е? Магическият елемент се казва Джон Фрушианте. Огромната способност на Джон да абсорбира в себе си множество разнолики идеи, да прескача лесно от фюжън свирене, типично за китарист поддържащ атмосферата в джаз формация, до наситени или дълги сола, намигващи към златното време на 80-тарския хеви метъл - той е еднакво добър. Пълният чисто човешки и композиторски синхрон, който той установява с Flea, импровизаторските им сили да се "предусетят" само с поглед...двамата се превръщат в абсолютния гръбнак на RHCP.

И не само това. Тук за пръв път музкантите излизат от хероиновата си мъгла, откъдето са били буквално изритани след смъртта на Словак, и се оглеждат около себе си, без да се омагьосват от лекото калифорнийско слънце и безгрижния си живот преди това. Текстовете на Кийдис са много по-образни и поетични и все по-малко концентрирани около собствения му полов орган и този назабърсаната за вечерта девойка (ако е една, разбира се). Изобщо това е порастването на децата, сякаш вчерашните талантливи гаменчета са спрели да чупят прозорците из квартала и са се захванали сериозно със себе си и мечтите си. Кийдис започва да пее и рапира по смешно-абсурдния си начин по-рядко. И то - с мисъл и смисъл - песента за свободата и омразата към дискриминацията (The Power of Equality) e именно това. Акустичните песни (I Could Have Lied, Breaking the Girl, Under the Bridge) носят замислена красота и отварят широко вратата към таланта на Фрушианте. Басът на Flea е отстъпил и чинно се е наредил до китарата, абдикирайки от водещата роля, с която групата е започнала няколко години по-рано; което не значи, че неговият ритъм не е основа на много от песните (Funky Monks, Give it Away, Sir Psycho Sexy), носейки тежкарско-лежерното усещане, откраднато от музиката на ранния фънк и Parliament Funkadelic. Най-многостранен обаче е Фрушианте, който се покланя на китарните богове от детството си където свари - от Джими Хендрикс в удълженото соло в Sir Psycho Sexy, през регето на Боб Марли (интрото в If You Have to Ask) до Tony Iommi в завършека на Give It Away, което от намигване към Сабат на живо се превръща в кавър на Sweet Leaf, и рифовете на Пейдж (Suck My Kiss). Oстаналото е освободен джем сешън без особена структура, който четиримата преживяват, обилно полят с алкохол и поръсен с дрога, в наетата за записите на албума къща - и това ражда няколко бисера също (Blood Sugar Sex Magik, The Righteous and The Wicked, Mellowship Slinky in B Major).

Издаването на албума е взрив. Групата не просто изпълзява извън ъндърграунд клубовете, тя превзема средните зали и се премества към още по-големите зали и стадиони. Турнето им обикаля из 3 континента, свири безплатно в Амстердам (откъдето е това прекрасно нещо) и се връща в Америка; подгряващи са Nirvana и Pearl Jam. Проблемът обаче е Фрушианте. Със задълбочаваща се хероинова зависимост, той започва да губи врзъка с реалността и да копнее за ъндърграунд джем сешъните с Flea в миналото. "Няма нищо хубаво в това да си музикант в група. Не знам какво искат другите момчета, да бъдат звезди, да ги снимат...Аз искам да свиря пред 4-5 човека, не повече, и да обичам музиката си...", казва той. Концертирането се оказва все по-трудно за него, все по-мъчно е да го изкарат на сцената. В предаване на живо пред милионна аудитория в шоуто на David Letterman, Фрушианте излиза брутално друсан и започва неопределен джем сешън, импровизира и се лигави, опъвайки до крайност нервите на останалите. Краят е на концерт в Токио, където излиза за последно и после се връща обратно в Калифорния; в RHCP го замества стария приятел Dave Navarro. Следващите години са хероинов затвор за Джон, той се заключва у дома и само по случайност на съдбата не завършва като Лейн Стейли. Постепенно се възстановява за около 5 години, става будист и практикува йога. RHCP не успяват да направят нищо достатъчно добро за същия период. Flea казва на Кийдис - разделяме се или може да придължим само с Джон. Който вече е здрав и готов да създадат заедно може би най-доброто си творение - "Californication" (1999)...но там е вече нова история.

Edited by Jurisprudent, 17 April 2011 - 08:09 AM.

[Jurisprudent]

Понеже снимката на обложката на албума, която бях сложил, изчезна по неразбираеми причини, а не мога вече да променя поста с текста ми по-горе, я добавям тук (отново)

[Thrasheer]

Доста интересна обложка .Хубаво ревю, харесва ми всичко

[Thrasheer]

Offspring е група, добре позната на много фенове на пънк движението, скейтъри и т.н.Техният стил е страхотен, едновременно звучащ типичен пънк и поп-пънк.Може би и заради това аудиторията им е невероятно голяма.Последният им албум е наистина доста критикуван от повечето списания, но лично на мен ми се стори не толкова лош.
Името на албума много ми харесва - Rise and Fall, Rage and Grace.Това е осмият им албум.Декстър Холанд е работил по този албум още през края на 2004 година.Искали са да издадат албум през 2005 година.Чрез Sony Music те издават компилацията - Най-добрите хитове от 1994 до 2005 година.В същата тази година, те били и на турне в Европа и Япония.След издаването на компилацията и турнето те си дали почивка.
През 2006 фронтменът Декстър, съобщил, че работи по китарни партии за нов албум и, че ще се срещне с човек, който да го продуцира.На 18 август се разбира, че са направили демо записи на 5 песни и скоро ще влизат в студиото.Той обяснява, че в новите песни е вложена много енергия.През края на 2006 се разбира и кой ще продуцира албума.Името е Боб Рок.Той също е и помагал за създаването на песните.
Малко след като вече се разбира кой ще е продуцент, момчетата казват, че албума ще излезе през пролетта на 2007.Записите започват в Хаваите и Калифорния.През Май 2007 13 песни са записани и са направени 10 демо записа.Издаването обаче е отложено за идната 2008.Преди да излезе на пазара дългоочакваната им продукция, Декстър казва, че това няма да е следващия "Smash" или "Ixnay", но ще се придържат към техния си стил.
Албума е окончателно записан в Калифорния в квартала на богатите Оринч Каунти, на 9 Април 2008.Албума излиза на 17 Юни.Избран е и първия сингъл.Той носи името "Hammerhead".Това е и песента която ми хареса. може би най-много.Интрото е дадено от китара, към която е добавен и ефект след което започват тежки рифове,бързи барабани и наистина добри вокали.В песните на Offspring, винаги съм харесвал баса.Толкова добре изсвирен, със страхотен тон, и вложени много чувства.
Half-Truism е песен с променящо се темпо.Има си и бавни части с нежни вокали и тежки, логично изпяти с по-дрезгави вокали.Преобладава бавното темпо.Има много части с бавни барабани и чисти китари.Приятна песен, но чесно казано е нищо особено.Trust in you е песен, наподобяваща на трак изваден от албума им "Smash".Декстър пее по такъв начин, че в теб започват да се смесват всякакви емоции.Тук, както в повечето стари техни песни, има едно прекъсване по средата на песента в която се редуват барабани и бас.
Tук бас партиите звучат малко мрачно, но както винаги са прекрасни.Идва ред на песента носеща интересното име You're Gonna Go Far Kid.Трябва да призная, че това е най-веселата песничка която съм слушал на Ofsspring.Отново темпото е разнообразно има и много кратки чисти рифчета, а когато чуя "Now Dnace Fucker Dance" просто трябва да подскачам.На припева китаристът Noodles се включва в пеенето и го прави още по-приятен.Към песента е добавено и соло, кратко, но приемливо.
Трябва да призная обаче клиповете не ми харесват.A Lot Like me започва като поп песен на Джъстин Тимбърлейк или нещо наподобяващо на Linkin Park.Определено тази песен не е близка до понятието пънк.И все пак на мен ми звучи добре.Харесва ми.На всеки който е отворен за по различна музика ще му хареса.Тakes me nowhere е песен която ми прилича повече по звучене на Blink 182 или както бяха там.Искам да кажа, че звучи като по новият американски пънк, който се прави в момента.3 припева, едно кратко соло.Нищо особено.
Следващата песен има доста странно име - Kristy, Are You Doing Okay.Това е нещо като балада, но на мен повече ми звучи като саундтрака на някаква нова американска, тийн боза.Тук поне клипът е добър и гласът на Декстър е страхотен и чист.Nothingtown е прилична песен.Грабна ме с бас и китарното соло.Още един път Грек доказва, че е бас машина.Никаква забележка към вокалите - отново перфектни.Към песента Stuff Is Messed Up, също има видеио.Песента е свежарска, има и енергия в нея.Доста се доближава до старите им парчета.
Докато гледах видеото бях погнусен от една мускулеста мадама и един дебел чичко по бански .Идва редът на още една балада.Името й е Fix You.Декстър ни доказа многократно, че има хубав глас и за това мисля, че тази балада е излишна.Rise and Fall и Let's Hear It for Rock Bottom са последните две песни от албума.Те са бързи, свежи, пълни с енергия.Явно думите на Декстър се оказват истина .Албума като цяло не е лош, но си личи, че момчетата стават комерсиални и някой трябва да ги вкара в правия път.Можем само да се молим за това.

7,5/10

[Jurisprudent]

Ванка, по-добре пишеш, така че според мен развитието ти е възходящо. Няколко коментара от мен:
- много субективни преценки даваш - "перфектен", "страхотен" и т.н. Не смятам, че е лошо, но според мен дай маалко по-обективо, четящият се интересува както от твоето мнение, така и от албума, така че балансирай; изразите "страхотен" и "перфектен" са личната ти оценка, която я добави към по-обективните ти коментари, но не може да е "гръбнака" на текста ти
- накъсваш речта с кратки изречения; сливай ги в по-дълги, т.е. "През края на 2006 се разбира и кой ще продуцира албума.Името е Боб Рок.Той също е и помагал за създаването на песните." може да го преформулираш в едно изречение; ще се чете по-добре според мен
- много детайлна фактология; като казваш нещо, нека то носи смисъл; аз също ползвам, но с идеята да вкарам четящите в малко отминали времена и да си представят за какво става въпрос; твойто се обръща на вестникарска обява
- месеците на български се пишат с малка буква; четеш ресурси на английски, нормално, но не копирай на сляпо; и пооправи граматиката, пълен и кратък член и т.н.
Моите забележки са главно стилистични, защото за групата не мога да коментирам, не ми харесват, но текстът е добър за целите ти; вземи предвид нещата, които ти казах, ще става по-добре според мен

[Thrasheer]

Окей ще внимавам повече при следващото ревю .

[Roy]

@Jurisprudent

Понеже RHCP са ми слабост се включвам с критика по темата.

Първо искам да те попитам дали си чел автобиографията на Антъни Кийдис, написана в съавторство с Лари Соломон? Защото в текста ти има някои неточности по мой спомени от прочетеното във въпросната книга. Неточностите обаче касаят предимно индивидуалните особености на музикантите, а не на музиката им, така че по този параграф критиката ми е от гладната точка на ултрас, а не средностатистически слушател на "чушките".

От чисто смисловата част на историята която си представил тук не ми допадна, че на две места категоризираш неща, които изначало няма как да бъдат измерени. Пишеш, че рапирането на Антъни е "смешно". Под смешно предполагам имаш предвид, че не се взима на сериозно, но в действителност този му маниер на пеене е бил вдъхновен от любимите му хип-хоп изпълнители от които сега се сещам само за ето този. Вторият подобен момент е към края, където си написал, че по време на липсата на Джон "RHCP не успяват да направят нищо достатъчно добро за същия период." Макар че след успеха на "Blood Sugar Sex Magik" продажбите на "One Hot Minute" да са значително по-малки (въпреки, че чуква двойноплатинен статус в САЩ и се продават над 6 милиона бройки от него) от музикален аспект има много повече музика. Всъщност това е и най-експерименталният им запис с доминиращо психиделичното си звучене, но именно заради това е толкова ценен.

Последно във връзка със статията ти - не изглежда добре да изписваш някои лични имена на латиница, а други на кирилица.

---


Ще ми бъде интересно ако @Mor-Rioghain направи и публикува тук ревю на любимият ми албум на My Dying Bride - 34.788%...Complete (1998)

[Mor-Rioghain]

@Mor-Rioghain отдавна трябваше да заяви следното: който е писал това, да продължи да твори ревюта и коментари за сайта.
Аз продължих да ви досаждам във форума единствено с цел да оживя малко годишната класация. Благодаря за вниманието.

П.П. Че MDB описват ли се с думи?

[Jurisprudent]

Rob Roy, on Apr 18 2011, 11:49, said:

@Jurisprudent

Понеже RHCP са ми слабост се включвам с критика по темата.

Първо искам да те попитам дали си чел автобиографията на Антъни Кийдис, написана в съавторство с Лари Соломон? Защото в текста ти има някои неточности по мой спомени от прочетеното във въпросната книга. Неточностите обаче касаят предимно индивидуалните особености на музикантите, а не на музиката им, така че по този параграф критиката ми е от гладната точка на ултрас, а не средностатистически слушател на "чушките".

От чисто смисловата част на историята която си представил тук не ми допадна, че на две места категоризираш неща, които изначало няма как да бъдат измерени. Пишеш, че рапирането на Антъни е "смешно". Под смешно предполагам имаш предвид, че не се взима на сериозно, но в действителност този му маниер на пеене е бил вдъхновен от любимите му хип-хоп изпълнители от които сега се сещам само за ето този. Вторият подобен момент е към края, където си написал, че по време на липсата на Джон "RHCP не успяват да направят нищо достатъчно добро за същия период." Макар че след успеха на "Blood Sugar Sex Magik" продажбите на "One Hot Minute" да са значително по-малки (въпреки, че чуква двойноплатинен статус в САЩ и се продават над 6 милиона бройки от него) от музикален аспект има много повече музика. Всъщност това е и най-експерименталният им запис с доминиращо психиделичното си звучене, но именно заради това е толкова ценен.

Последно във връзка със статията ти - не изглежда добре да изписваш някои лични имена на латиница, а други на кирилица.

---


Ще ми бъде интересно ако @Mor-Rioghain направи и публикува тук ревю на любимият ми албум на My Dying Bride - 34.788%...Complete (1998)

Изглежда, че си по-голям фен и познавач на групата от мен и напълно приемам критиките. Чел съм откъси от книгата. Неточности - вероятно има, прав си. За рапирането - абе знаех си, че не трябва баш така да категоризирам...смисълът ми бе, че Кийдис се опитва да рапира, дори си рапира, но по-скоро ми звучи като Бийсти Бойс, той няма бекграунд в рап културата, какъвто имат хората, които, както ти показваш, е харесвал. Но може да се мине и без това за смешното рапиране, ако можех, сега бих го махнал. Другото за периода без Джон също е субективно...аз така съм ги възприемал, и него бих махнал. И за третото си прав - имената е хубаво да са по един и същи начин ама имах малко проблемчета с клавиатури, транскрибиране и т.н. Както и да е, търпя критики и по трите точки. Но ми се струва, че в останалата част съм пресъздал поне нещо от албума, музиката му и създаването му. Надявам се де.

[Тигър]

Реших и аз да драсна едно ревю. Дано ви се види интересно.


DAVID SHANKLE GROUP - "HELLBORN"


За Дейвид Шенкъл научих покрай великолепното DVD на Manowar ”The Absolute Power” – записът от концерта им на фестивала ”Earthshaker” през 2005 година, където се събират всички бивши и настоящи членове на групата. Вярвайте ми, до преди това изобщо не съм се интересувал от състава на иначе така любимите ми трю метъли. Просто си ги слушах и им се кефех, без да ми дреме особено кой как се казва, кога е бил в групата и т. н.

След този концерт нямаше как това да не се промени. Нямаше как и да не забележа някои основни разлики между китаристите, макар че когато го гледах за първи път, още не бях започнал да свиря на китара. Сега няма да се впускам в описания на тримата, ще се концентрирам именно върху човека, чийто албум ревюирам в момента. Дейвид Шенкъл. Първото, което прави впечатление при него, е феноменалната скорост, с която свири, дори при по-бавните песни. Всичко е скорост, благодарение на която твърде често солата му звучат направо антимелодично. Ако загледате по-старите концертни записи на Manowar с него, ще забележите, че на моменти от бързане да покаже колко е, хм, бърз прави адски тъпанарски грешки – започва да свири по-рано, губи синхрон с групата и т. н. Именно заради това, при все че е изключително техничен китарист и харесвам много албума ”The Triumph of Steel”, никога не съм го мислел за особено подходящ за Manowar.

Когато излезе DVD-то от първия фестивал ”Magic Circle Festival”, научих, че човекът си имал група – David Shankle Group. Всъщност доколко това е група? Двата й албума са записани от напълно различни музиканти и са в напълно различен стил. ”Ashes to Ashes” напомня на втвърден Малмстийн, в който най-впечатляващата песен е дълга две минути и половина балада. Въпреки че този албум си има и добрите страни, го намирам за доста посредствен. Мисълта ми, обаче, беше за това, което видях на DVD-то.

Видях ”Asylum God” – първата песен от албума, който се опитвам да опиша в момента. И най-после видях Шенкъл в истинската му светлина. Бърз, техничен, владеещ сцената до такава степен, че останалите музиканти от групата му дори не се забелязват, и, всъщност, тотално различен от това, което човек би очаквал от бивш китарист на група като Manowar. Каквото и да разправя Ди Майо, скоростта, тежестта и агресията никога не са били водеща сила в групата му. Не и по начина, по който са водеща сила в ”Hellborn” на DSG.

Именно това ще чуете тук. Скорост и агресия. Дори в по-бавните песни солата са бързи като светкавица, рифовете са тежки и агресивни, а мощната ритъм секция и леко дрезгавият глас на Денис Хиршауер(Dennis Hirschauer) не оставят място за каквато и да е лекота, нежност или каквото и да е, освен агресия.

Всъщност горният абзац напълно описва целия албум. Дори едно описание песен по песен няма да даде повече информация, да не говорим, че подобният подход далеч не винаги ми харесва и в случая го намирам за неподходящ.

Ще го кажа така. Вижте концертните клипове на групата. Лесно се намират в youtube.com. Ако видяното ви хареса, албумът е точно за вас. Всичките песни са малко или много такива. Има и по-бавни, има и по-бързи – много по-бързи, естествено, но всичките, независимо от темпо, тематика на текста и каквото там прави една песен това, което е, носят едно и също настроение. И всичките са идеални за куфеене.

Всъщност донякъде това е и недостатък на албума. ”Разнообразие” е последната дума, за която ще се сетите, след като го изслушате. Скорост, агресия и т. н. – нещата, които споменах многократно вече, ще ги усетите, независимо дали албумът ви харесва. Ще чуете брилянтно вокално изпълнение и инструментална техника, достъпна за малцина.

Гласът на Хиршауер е страхотен и страшно, хм, увличащ. Да не говорим колко добре работи особено в наистина бързите песни. Някакси при него се получава нещо, което с певец като Йорн Ланде, например, просто не стана – още щом го чух за първи път, подивях. Буквално. Всъщност именно той, а не инструменталистите, е причината, поради която харесах албума толкова много.

Барабанистът Брад Сабатън(Brad Sabathne) демонстрира техника, достойна дори за човек като Дейв Ломбардо. Изключително разчупено свирене, доста приятни брейкове и така нататък.

Басистът Джеф Кайлоу(Jeff Kylloe) е, подозирам, не по-малко техничен с баса, отколкото е Шенкъл с китарата. Не знам как да го опиша, без да изпадна в клишета, затова просто ще посъветвам слушателите да се заслушат. А ако не чуват бас китарата, да погледнат как се движат пръстите му по грифа.

За уменията на Шенкъл говорих вече достатъчно. Все пак ще кажа, че не напразно му казват The Shred Demon.

Въпреки всичко това, обаче, в албума инструментални изцепки и празни демонстрации на майсторство, които да пречат на слушането му повече, отколкото да помагат, няма. Дейвид Шенкъл не е Ингви Малмстийн, за щастие, и дори инструменталът, с който албумът завършва – в който участват и Майкъл Анджело и Джо Стамп – двама от най-бързите китаристи на планетата – е много повече музика, отколкото фукня.

Ще завърша това ревю с песните, които, според мен, са задължителни:
”Tyrant” – любимата ми песен в този албум и една от любимите ми за 2007 година;
”Hellborn” – заглавната песен на албума, как да не е задължителна;
”Asylum God” – песента, заради която чух албума;
”The Lie” – скорост, гняв и мрак, една от най-бързите песни тук;
”Left to Die” – другата най-бърза песен и не по-малко радваща.

Така де... Мисля, че е ясно каква оценка поставям на албума. 9/10.

Edited by Тигър, 18 April 2011 - 13:08 PM.

[Thrasheer]

Дойде времето и на симфоничната, блек метъл банда, Диму Боргир.След раздялата им с невероятния Вортекс и опитния Мустис, те намериха техни заместници и издадоха албум.Той носи странното име Abrahadabra.Първата композиция от албума е интрото Xibir.Мелодиите и ефектите веднага ме пратиха в началото на някой приключенски филм от сорта на Мумията или Индиана Джоунс.
Първият сингъл се казва Gateways.В тази песен, а и можеби във всички е силно наблегнато на симфонията благодарение на норвежкия радио оркестър, както и хор, състоящ се от над 100 музиканти и певци.Изумителният глас на Вортекс е заменен от женски, който ми се струва достоен за заместник.Струва ми се обаче, че понякога симфонията е в повече.Голямо впечатление ми направи песента Born Treacherous, в която чух бластове от барабаниста.Това ме зарадва. защото в по-старите им албуми могат да се чуят много такива барабани.
Не липсват и типични блек рифове.С такъв и започва песента Chess With The Abyss.Вокалите на Шаграт са по-различни.В някой части са по-дрезгави, в други по-леки,а в някои са типичните за него лъвски ревове.Хорът определено си е свършил работата.На моменти пеят заедно с Шаграт и звученето става доста величествено.Още по-хубаво е, че не липсват и сола.Повечето групи правят песни носещи името на бандата още в първите албуми.Боргир го правят чак в десетия.Цялата симфония и вокалите си допадат наистина много.Силна песен, с променливо темпо, бавно соло, и наистина "powerful" хор.
Незнам защо албума беше приет от много фенове негативно.Песента Ritualist например, още с началото си ме върна в Enthrone Darkness Triumphant.Песента е агресивна, но едно нещо не ми хареса и това са чистите вокали, включващи се към средата на песента.Просто не са подходящи за този стил и на фона на музиката просто не беше готино.Веднага след тази лоша част, дочух риф с траш елементи.Мисля, че в този албум, за сега, не съм открил само чалга елементи хаха.
The Demiurge Molecule започва бързо, но малко след началото, темпото става бавно.За мен това е единствената слаба песен от албума.Просто няма какво интересно да й коментирам.Последните три песни, A Jewel Traced Through Coal, Renewal и Endings And Continuations, са типични за стария стил на бандата с малко изключение.Това малко изключение са добавените вокали от хора, които неуспешно заместват Вортекс.Наистина това бе голяма загуба за бандата.Агресия, сола и разнообразно темпо има, за симфонията се подразбира.
Нещата които не ми харесват в този албум са главно, че на някои места симфонията е в повече и вокалите просто не са подходящи за тези песни или стил.Като цяло, групата заслужава поздравления за това, че успяха да продължат след напускането на Мустис и Вортекс и да издадат нов албум, който да е наистина силен.

9/10

Ако някой се интересува от вчерашния концерт на Бодъм ето и сетлистите на 3-та банди.СТРАХОТЕН КОНЦЕРТ БЕШЕ

MACHINAE SUPREMACY

01. Truth of Tomorrow
02. Force Feedback
03. Rocket Dragon
04. Indiscriminate Murder is Counter-Productive
05. Nova Prospekt
06. Through the Looking Glass

ENSIFERUM

01. From Afar
02. Token Of Time
03. Into Battle
04. Twilight Tavern
05. Ahti
06. Guardians Of Fate
07. Lai Lai Hei
08. Iron

CHILDREN OF BODOM

01. Not My Funeral
02. Bodom Beach Terror
03. Needled 24/7
04. Shovel Knockout
05. Roundtrip to Hell and Back
06. In Your Face
07. Living Dead Beat
08. Children of Bodom
09. Hate Me
10. Blooddrunk
11. Angels Don't Kill
12. Follow the Reaper
13. Downfall
Бис:
14. Was It Worth It?
15. Everytime I Die
16. Hate Crew Deathroll

[Blacky]

Thrasheer, on Apr 20 2011, 22:25, said:

невероятния Вортекс и опитния Мустис

Май трябваше да им размениш местата на прилагателните...

Edited by Blacky, 20 April 2011 - 21:44 PM.

[Thrasheer]

Blacky, on Apr 20 2011, 22:44, said:

Май трябваше да им размениш местата на прилагателните...

Вортекс има невероятен глас .. Мустис е много добър кейбордист ...

[Blacky]

Вортекс е минал през 100 групи, Мустис е на 20 и няколко...

[Thrasheer]

Дойде време за ново "възраждане" на тази тема.Ревюто ще бъде на известният на всички траш металяги албум - Agent Orange.Групата е Sodom за незнаещите.Това е третият по ред албум на групата и последния с китариста Франк Блекфайър, който се присъединява в състава на Kreator.Лириките засягат главно мислите на Toм за войната във Виетнам.Това е и първия траш метъл албум, който успява да навлезе в немските класации.

И така песните са 9, една от които е на немски език.Първата им творба носи името на албума.В началото темпото е бавно, но след минутка започва бърз риф, последван и от унищожителни барабани и дрезгавия глас на Том.Темпото постоянно се променя, което значи, че песента е разнообразна защото не липсват и мелодични рифове.Към края на песента има соло, започващо доста интересно.Ритъма е бърз.Следващата песен, Tired And Red започва много агресивно, но ми направи впечатление това, че по средата на песента започна една акустична партия без никакъв съпровод.Солото в тази песен е доста по-добро от солото в миналата.Incest е 3-тата по ред песен, заредена с агресия и здрава блъсканица, подходяща за слишане, докато убивате хора.Песента с най-бавно темпо е Remember The Fallen.Барабаните тук са по разнообразни, а вокалите не са чак толкова дрезгави.Тази песен може да се нарече "баладата" на албума .Магически дракон е името на следващата творба на немците.Към интрото са добавени звуци от самолети, към които е добавен и тежък риф.След няколко секунди ефекта със самолетите изчезва и остава онова, познато на всеки метъл звучене, свободна 6-та струна с palm mute.Всичко това звучи за кратко време, но звучи страхотно или по точно мощно.Следват дет вокали, бързи рифове, сола и доста еднообразни на места, барабани.Следващата композиция е главно като по-горните - бързи барабани, бързи,тежки, но и технични рифове, дет вокали.Доста ми хареса рифа в началото.Първата песен която чух на тази група беше Ausgebombt.Интрото е дадено от барабаниста с бързи бийтове, които са последвани от бас риф и енергични, пауър акорди.След няколко секунди, чувам първото Ausgebombt Ausgebombt Ausgebombt Ausgebombt, след което в цялата тая работа се вмъква и една "гмуркаща се бомба"(whammy dive bomb - техника която се прави с floyd rose тремоло).Солото може би е най-добро от всички в този албум.Baptism of Fire е предпоследната песен от албума.В нея присъстват рифове с типичното за дет метъла чегъртане.На места вокалите са малко по-чисти, а солото е много хармонично и бързо.Последният запис е кавър на групата TANK и се казва Don't Walk Away.Сигурен съм, че Леми и като цяло Motorhead са повлияли много на Sodom.Гласът на Том в Don't Walk Away е толкова близък до този на Леми, че като я слушах за пръв път си мислех, че е Леми.Много силен албум, съдържащ висококачествен немски траш!

9,5/10

[Thrasheer]

Някакви предложения ??