0
Концерта вчера беше в Доходното здание (или най-голямата зала на театъра).
Започна с Биг Бенд на БНР . С диригент Янко Миладинов и скромното включване на солист Камелия Тодорова.
Тоя диригент не можеше да върже две приказки на кръст, но се забавляваше страхотно. Подскачаше си, танцуваше си... искренно се веселеше. Много добро изпълнение на БЕНД-а. Потопиха всеки от слушателите в джаз, в искрените тонове, в дълбоката вечерна музика. Камелия Тодорова пя добре (макар на повечето от зрителите/слушателите да им харесваше музика без глас).
Кулминацията на вечерта дойде с излизането на сцена на Антони Дончев - трио.
Георги Донев - контрабас. (по-малкото братче на Антони Донев, но толкова коренно различно)
Човекът правеше любов с музиката, усещаше я материално, докосваше я, галеше я, наслаждаваше и се като на своята любима, негова скъпоценна, негова единствена страст (и то каква страст...
). Определено ако кажа еротика думата ще е на място. Антони Донев - пиано. Пианото си беше онова бяло цвете, красиво сложено на всекя сватба. Без него не може. И то е там за да е красиво. За да радва всички, които го гледат с онази своя специфична красота, класическа, но индивидулна. Човекът си беше магьосник. Клавишите се изгубваха... оставаше само красив звук.... не, не звук. Музика.
Димитър Семов - барабани (завършвам с него, поради онази моя страст, която е и ваша и която общо взето ни събира в този форум
). Имаше си два крака, две очи, две ръце..... обаче не беше човек! Сигурна съм! Страхотен талант, страхотно излъчване... изкарваше звука не от барабаните, а от себе си. За целия концерт използа около 4 вида палки, а често си барабанеше само с ръце... какви ли не звуци излязоха от дълбините на мозъка му. Импровизира доста, макар да гледа да не го правят прекалено. Тези хора не свириха джаз. Те свириха музика. Показаха ми какво е музика, разчлениха я, нарязаха я, подправиха я с много подправки, после я измиха от всичко това, обезкостиха я... и я показаха така - в чист вид. Просто музика. Откъслечна. Нарязана на ситни малки парченца, хвърлена в една голяма буря от хаос, от която виждаш и чуваш само това, което ти се иска. А тя... тя не те води, тя те оставя сам да вземаш.
Не съм била на много концерти, признавам. Но винаги публиката винаги е припявала, подскачала, куфеела, танцувала, подвиквала е от удоволствие. Имала е какво да допълни, за да може да изживее максималната консумация на музиката с всичките си сетива.
На този концерт, когато Триото излезе - това не беше така. Напрежението беше огромно. От момента когато те започнаха да свирят, да рисуват музиката до момента в който те сами казаха, че са свършили (защото публиката просто не можеше да го приеме и да разбере думата КРАЙ) аудиторията от 5 годишни до 55-85 годишни просто беше безмълвна. Не можеше, а и не биваше да прави каквото и да било. Всичките сетива бяха задоволени от едно върховно усещане. Залата беше музика, ококорените погледи на публиката бяха музика, миризмата беше музика, тишината беше музика.
Нямаше дори начин да дишаш... Още по-малко да се поклащаш в такт или нещо такова...
Пълно задоволяване на всяка частица от тялото ти. От музика.
Не мога да не отбележа, че за повечето хора от публиката, дългоочаквания момент беше излизането на Иълдъз Ибрахимова на сцена. Жената скри с гласа си знайни и незнайни за мен вокали... Показа какви са възможностите на човешкия глас, сценичното и поведение беше не на певица, а на артист. Топлото и отношение към публиката направи доста ведър концерта.
Това са моите впечатления след като успях да потуша първоначалната еуфория, превъзбудата и безмълвието си. Не съм преодоляла първоначалните си състояния напълно, но... пробвам
Днес ни очаква напълно различна програма. Нямам очаквания. Нямам предразсъдъци. Така се ходело на джаз концерт...
