0
You are not welcome here
Новият поглед на „District 9” върху извънземното посещение на малката ни планета вече заслужи на филма етикета Ниско Бюджетна Сензация. Съблечен от романтиката на заглавия като „E.T.” и „Близките срещи” и от досадните патриотични речи и саможертви на „Денят на Независимостта”, филмът на режисьора Нийл Бломкамп е мрачна, песимистина прогноза за Посещението, гарнирана с високооктанов „Трансформърс” екшън. Доказалата се през последните години формула -ръчна камера, псевдо-документален облик, съпътстван от увлекателен реализъм (you-are-there) на як екшън и стойностни спец-ефекти е гаранция за успех (справка – скорошния Cloverfield).
Новото във фабулата на District 9 е повдигането и тълкуването на въпрос, който често е изскачал в съзнанието на Сай Фай Феновете, още щом преди много години са зърнали „Тенекиеният Човек” във вехтия оригинал на „The Day the Earth Stood Still”.
И въпросът е: Как реагираме после, след като сме напълнили гащите при вида на гигантския кораб-майка, надвиснал над свидното ни градче (Една вметка: Тук за разнообразие извънземният Ентърпрайз е подминал яко дим Чикаго и Ню Йорк и е зависнал над Йоханесбург, Южна Африка, тъй че американците сигурно са напълнили гащите с газ). Какво правим, ако нашествениците се окажат по-слаби от нас, болни, нуждаещи се от първа помощ и храна. Готови ли сме да подходим към Първия контакт открито и честно, изправени и горди да приветстваме посетителите, ако са добронамерени и да ги стреснем, ако са не са?
Изконната човешка природа е сложна и богата, но с наплива на неуката душевна пустота, която върви ръка за ръка с резкия технологичен прогрес и виртуалните „улеснения” става все по-проста и първична. Ние подхождаме към всичко чуждо със страх, недоверие, стремим се да го използваме и да се освободим от него. По същия начин, както нашият пра-пра-пра родител с дървената бухалка и тогата от меча кожа би се отнесъл към проблема. Това е нашият рационализъм и той не е мръднал ни на йота.
Резултатът горките извънземни изпитват на гърба си.
Скоро след тяхното приземяване те са изолирани в милитаризиран район в предградията на Йоханесбург, наречен „District 9”, който бързо и естествено мутира от зона за отдаване на грижа и приют за междупланетните гости, в изолационно гето, където странните, насекомоподобни същества са оставени „да се оправят”, докато MNU - Мултинационалната Организация (бла-бла), занимающа се с извънземния проблем, реши какво да ги прави.
Същевременно част от Кораба-Майка, приличаща на операционен модул пада, откачила се внезапно от огромната машина и потъва вдън земя, а ситуацията неминуемо става още по-неловка. Извънземните не могат да си тръгнат и трябва да останат на земята – като едно нежелано, отблъснато малцинство.
Метафората тук е повече от ясна и ярките, „неземни” изразни средства й помагат да отекне още по-силно в нашето съзнание. Много по-силен звън на камбанката, отколкото филми като „Хотел Руанда” и „Кървав Диамант” могат да извикат.
На нашата планета и в нашите ръце всяка хуманитарна инициатива или благородна кауза неизменно пада задушена под ксенофобия и ламтеж за материални изгоди. Под неумолимия стремеж на едно човечество да измисля нови и нови оръжия, с които да пръсне собствената си глава. Като зрители на филми сме свикнали да гледаме как черни, кафяви и жълти човешки глави падат под нечий императорски меч и да навеждаме състрадателно очи, но тази история се е повтаряла толкова много пъти, че вече не може да жегне сърцето ни. Но ето, че Близките срещи от Третия вид са се случили, инопланетяните са тук и човечеството не може да не постъпи с тях по същия начин.
Извънземните в този филм са Новите Негри и неслучайно режисьорът ги е поставил в съжителство с нигерийски терористи в изолирания с бодлива тел District 9. Повече от ясно е, че Старите Негри също ще ги третират като измет с някакво злорадо задоволство, ще ги използват и мачкат. Homo homini lupus.
Това, в общи линии е най-голямото постижение на режисьора- дебютант Нийл Бломкамп – изграждането на една ярка метафора, умело вплетена във фантастичен сюжет. За това той заслужава суперлативи. Епичното кино отдавна не е остър меч за социални послания, доколкото такива имат някаква реална емоционална тежест в съвременния свят, но тук, с умерена доза сарказъм, поуката лъсва. Дори и само като умело напомняне, каквото всъщност е.
Другите кино-качества на District 9 предпочитам да не възприемам насериозно, по-скоро като (успешно) упражнение по стил, каквото всъщност е.
Филмът започва с колаж от документални кадри и телевизионни репортажи, които въвеждат в историята главния герой Wikus Van De Merwe (какво име, а? Като нападател на Аякс
хилав книжен плъх, чиито тъст заема важен полит-икономически пост в MNU, натоварен със задачата да предвожда специална военна операция по изселването на извънземните от мръсното, прогнило гето District 9, към стерилния, палатков концентрационен лагер District 10, далеч от всичко живо и в пълна изолация, удобна, примерно, за всякакви опити. Вандемерве е твърде некомпетентен и първият му ден завършва в болницата с обгорена ръка и заразен с извънземни гени, които провеждат ужасяваща трансформация в тялото му. Оттам започва и персоналният му кошмар и пълната трансформация на филма към букет от пуцалки и преследвания.Екшънът е на ниво, престрелките са отлично режисирани, гнусните сцени с дисекции и мутации са порядъчно гнусни, има всичко за всеки.
Подозирам, че немалко от нас са заинтригувани от това нашумяло заглавие, та след изтърпяхте моите изплюти разсъждения по темата, тук можем да обсъждаме всичко, свързано с филма: неговото послание, дупките (кратери) в сценария, Вселената и всичко останало.
