54 replies to this topic

[duende]

georid, on May 12 2009, 17:37, said:

...Journey

...са все така осребрители на готови формули. Ни по-добри, ни по-лоши от Bon Jovi.

Джърни прелитат малко над това определение, по моему.
В самото начало групата е достатъчно самобитна и оригинална, плод на страстта на Грег Роли и Нийл Шон да избягат именно от конвенционалността и донякъде "комерсиализацията" на групата на Сантана.
Композициите от първите албуми са доволно усложнен блус-рок с рехавите вокали на Роли, но силно инструментално его на него и Шон.
Композиции като "In my lonely feeling" и "In a morning day" спокойно могат да конкурират добрите неща, да речем, на ъндърграундите Colosseum. Но просто нещата не се получават. Грег Роли нито може да пее като Крис Фарлоу, нито да свири като Дейв Грийнслейд, а и под земята бързо писва.
Когато наемат фермера-принц Стив Пери правят завой към комерсиалния рок, но по моему стават законодатели на бъдещия 80-тарски AOR. Може и да възприемат готова схема, но именно Джърни са групата, която превъща схемата в това, което е.
Комерсиализация по готова схема? Може би. Ама от кой са я видяли тая схема?

Жоро Бонев Жоров често е цитирал музиката на Джърни и особено вокала на Стив Пери за свои основни вдъхновители.

Тъй че според мен Джърни са нещо повече от осребрители - нещо като кръстници с панделка.

[georid]

Minstrel in the Gallery, on May 12 2009, 18:05, said:

защото имат идеи, имат желание, имат хъс, и не на последно място - явно са имали и талант в неограничени количества.

Цепелин са рядък случай на колективен талант. Никой от четиримата не е кой знае какво сам по себе си. И са рядък случай на търсен от звукозаписна компания рядък случай - точно в този момент и точно за определена цел.

Quote

И в повечето големи групи има подобни противопоставяния на авторите

Дам. Толкова години си чесахме езиците дали Уотърс и Гилмор ще преодолеят онова нещо, каквото и да е то, и дали ще ги видим на риюниън тур. А пък то какво стана. Рик Райт взе, че умря.

Бог винаги е имал извратено чувство за хумор.

[georid]

duende, on May 12 2009, 19:09, said:

Джърни прелитат малко над това определение, по моему...
Жоро Бонев Жоров често е цитирал музиката на Джърни и особено вокала на Стив Пери за свои основни вдъхновители.

Така е то. Какво би бил гражданинът Жоро Б. Жоров без гражданина Пери и без съгражданина Спрингстийн. Но ние тук визираме глобалната макрорамка на комерсиалните дименсии и на произодните на нея дименсии.

При едно съпоставяне на пост-цепелинския / пост-прог AOR от късните 70-те с пост-цепелинския / пост-глем AOR от средата на 80-те, то без да се побоявям, тук и сега, бих избрал първия. И най-вече бих избрал Styx. Поради напълно субективни причини.

Дето има една приказка - субективни причини, какво да ги правиш. Дето има една приказка - дори и във Foreigner можем да открием нещо новаторско . Но... ние тук визираме глобалната макрорамка на комерсиалните дименсии и на произодните на нея дименсии. Дето има една приказка - дименсии, какво да ги правиш.

[man on a mission]

marillion, on May 12 2009, 19:04, said:

Е, не бъди чак толкова краен в оценката си за Джоуви. Копирачи? Като се замислиш ще установиш, че не съществува група или изпълнител, записвал след седемдесетте, в чиято музика да не се усети влияние или чиста проба "преписвачество" от пионерите. Когато аз наричам Бон Джоуви "самобитни и уникални" имам предвид времето в което те избухнаха. Аз, също като теб, съм огромен фен на групи като Джърни, Стикс, Бостън, Рио Спийдуегън и останалите представители на AOR вълната, но ако трябва да посоча флагман на цялото това поколение, то безспорно първото име за което ще се сетя са Бон Джоуви. Сега, нека не влизаме в излишни спорове относно сравнението между тях и останалите споменати от мен. Разбира се, че от гледна точа на музикалната стилистика, форма и изразни средства, Стикс и Джоуви нямат нищо общо помежду си. Но от гледна точка на осемдесетте години, тези две групи могат да се разглеждат паралелно и между тях е поносимо сравнение. Надявам се, разбра какво се опитвам да кажа...

За пръв път от две седмици насам съм съгласен с казаното от теб А за Стикс - знаеш(от части)какво значат те за мен.И това е една от причините много рядко да ги намесвам в каквато и да е тема или дискусия.Прекалено пристрастен съм за да съм обективен.
А иначе би могло да се направи едно сравнение между Стикс и Бон Джоуви и то е че James Young е по-добър певец от Джонката

[Sailing Ships]

Когато си известен, когато по цял свят пеят песните ти, когато продаваш хиляди/милиони копия от албумите си, няма как да избягаш от комерсиалното. Успехът е свързан с него по един или по друг начин.

Въпросът е в това дали про(е)даваш музикалните и чисто личностните си принципи за повече пари и слава или ги отстояваш. И затова не трябва да бъдеш обвиняван. Или имаш талант и правиш музика, която е част от емоциите ти, която се харесва от възможно повече хора, или - не. Ако композираш и пишеш текстове от чисто меркантилни подбуди, това винаги се усеща.

Понеже Bon Jovi са едни от основните герои на темата дотук, ще споделя мнението си за тях. Преди всичко това е една от най-любимите ми групи. От създаването си до средата на 90-те те следват своята собствена идеология, своя собствен стил. И в това няма нищо лошо. Bon Jovi са си Bon Jovi. Няма как да бъдат сбъркани - и като вокал, и като цялостна структура на композициите. След 'These Days' обаче се изгубиха и това не е продиктувано от жаждата им са по-голям успех от този, който са постигнали до онзи миг. А тогава бяха на върха. Понякога Творците се превръщат в копия на самите себе си. Какво стана с Queensryche например?

Edited by Sailing Ships, 12 May 2009 - 19:17 PM.

[frezata]

джонката от търново ли бре?хахахах!Майтапа настрана но на мене бая комерс ми изглеждат ю-ту2,хо!Боно е голям мискинин!

[frezata]

А най-некомерсиален е Йозера от плевен!

[marillion]

georid, on May 12 2009, 19:41, said:

И най-вече бих избрал Styx. Поради напълно субективни причини.

Причините са по-скоро носталгични.

Styx се съотнасят към американската рок музика от седемдесетте по абсолютно същия начин, по който Supertramp се съотнасят към британската арт рок носталгия от седемдесетте. Styx са били необходими на американския пазар и са спомогнали за съществуването на колоса Kansas в онези години. Без Styx днес нямаше да го има нито Преподобният Нийл Морз, нито многоръкият Майки Портной...

Човекът, който някога ми отвори очите за групи като Led Zeppelin и Queen - от една страна и Journey и Boston - от друга страна, е присъствал на концерт на Styx в Чикаго през далечната 1977. По това време групата е все още "локъл бенд" и не е чудно, че на въпросния концерт те са били подгряващи на голямото име по онова време в града, бандата Chicago. След изпълнението на Styx обаче, публиката дълго време не е искала да се раздели с тях, което е предизвикал лек конфуз с хедлайнерите...

Styx съчетават романтиката, новаторството и първичността от началото на седемдесетте с ефирността, гланца и комерса от края на седемдесетте. Чисто формално погледнато Styx са музикална проститутка, но от наистина много високо ниво. Те са нещо като японските гейши - призвани да задоволяват без консумация.

С какво обаче се различават Styx от крайно подценените Supertramp? Не бих се посвенил да изкажа мнение, че музикално Supertramp са на светлинни години пред Styx, но са имали лошия късмет да се родят в погрешната страна във възможно най-неподходящия момент...

[duende]

georid, on May 12 2009, 19:41, said:

... Дето има една приказка - дори и във Foreigner можем да открием нещо новаторско

Може би Starrider (In the court of the Crimson King reprise)?

[man on a mission]

marillion, on May 12 2009, 21:14, said:

С какво обаче се различават Styx от крайно подценените Supertramp? Не бих се посвенил да изкажа мнение, че музикално Supertramp са на светлинни години пред Styx, но са имали лошия късмет да се родят в погрешната страна във възможно най-неподходящия момент...

А дали е така?

[georid]

duende, on May 12 2009, 21:19, said:

Може би Starrider (In the court of the Crimson King reprise)?

И ето как Йън Макдоналд загърби Робърт Фрипското и прегърна Мик Джоунското за 30 сребърника

[georid]

marillion, on May 12 2009, 21:14, said:

С какво обаче се различават Styx от крайно подценените Supertramp? Не бих се посвенил да изкажа мнение, че музикално Supertramp са на светлинни години пред Styx, но са имали лошия късмет да се родят в погрешната страна във възможно най-неподходящия момент...

Breakfast in America е първият punk-influenced прог албум . Още преди ABACAB и 90125.

Styx не са били изправени пред проблема да се борят с талазите back-to-the-roots нихилисти, окупирали чартовете. Styx са били изправени пред проблема да се борят с братчедите си REO Speedwagon и Journey. И ето как се поддали на синт-попа. И ето как се появил Kilroy Was Here

Quote

Styx са музикална проститутка, но от наистина много високо ниво. Те са нещо като японските гейши - призвани да задоволяват без консумация.

По-скоро куртизанка. Аз ги консумирам и не само с безконсумативна съзерцателност се задоволявам чрез тях. Макар и да ги консумирам по един изискан естет-енциклопедичен начин и не с онази първична радост по биологичното, с която консумирам Motorhead.

[marillion]

man on a mission, on May 12 2009, 21:59, said:

А дали е така?

Пусни си дебюта на Трамп и чуй началото и края на албума. Говоря за увертюрата и реприза Surely. Да, не се лъжеш, слушаш Питър Гейбриъл и Дженезис на Ант Филипс от шедьовъра Trespass. Ако обаче си мислиш, че става дума за плагиатство, лъжеш се. И двата албума са записвани приблизително по едно и също време, но творбата на Дженезис се появява три месеца по-късно... Лично на мен не ми е известно двете групи да са работели по това време на едно и също място. Нещо повече, аристократите от Дженезис са настанени в бароково провинциално имение, собственост на родителите на техен съученик. Те имат всичко, момчетата от Трамп - нищо. Това съотношение на нещата не се променя особено някога...

Някои са родени с късмет, други разчитат на помощта на своите фенове. Дженезис имат предпоставките да бъдат известни - талант и потекло. Трамп, както казах, не разполагат с нищо друго освен един отчаяно предан фен, който финансира проектите им чак до знаменитата "Закуска в Америка".

Животът е интересен...

Edited by marillion, 12 May 2009 - 21:43 PM.

[Joey]

Змей Горянин, on May 12 2009, 15:21, said:

Добре де, ясно е, че професионалните музиканти трябва да се хранят и правят компромиси със себе си с цел материално обезпечаване. Аз ако бях на тяхно място и не исках да бъда отъждествяван с комерса щях да си имам успоредна група, в която да си творя каквото си пожелая, след като вече съм решил проблема с папото. Не съм чувал някой от Металика да има успоредна група, в която да свири траш, т.е. те изобщо не се свенят от комерсиализацията си, което пък навежда на размисли кое е истинското аз на Хетфийлд или Улрих. И за да не се хванете за Металиката - такива музиканти се броят на пръсти изобщо.
Само при блека всеки музикант участва в поне 2-3 други групи, коя от коя по тру, но то е защото жанра е пълен с групи с мегаломански мечти, пък кадърните музиканти са кът

http://www.dreal.net...php/Black_metal

По темата ще кажа само едно. Когато един изпълнител тръгне да прави музика, наложена му като стил и звучене
от страна на лейбъла, за да има повече продажби. Тогава това е грешно, жалко и малоумно!!!!
Ако творецът прави това, което иска и го кефи и благодарение на това постигне успех всичко е
чудесно!!!!

I will say no more!

Edited by Joey, 12 May 2009 - 22:06 PM.

[counsellor]

Мисля,че комерсиалният успех на дадена група сам по себе си
не я прави комерсиална ( или по-точно казано меркантилна ).
На всички им пука КОЛКО продават. Важното в случая е да
им пука и КАКВО, НА КОГО и КАК продават.

Как се отразява комерсиалния успех върху определен творец
зависи от индивидуалните му морални качества.

Аз съм "ЗА" за групи като Led Zeppelin, Pink Floyd, Iron Maiden.
"ПРОТИВ" съм за групи като Genesis, Bon Jovi, U2, Korn.

Като цяло смятам , че в комерсиалния успех няма нищо лошо.
Наблюдателите ( всички ние ) решаваме "ЗА" или "ПРОТИВ"
основавайки се на индивидуалните си морални качества и
ценности, и на индивидуалните си възприятия за изкуството.