96 replies to this topic

[Hard rock fan]

Kristin, on Dec 13 2007, 20:18, said:

Моят извод: музиката (тук се присъединявам към Вайолейтъра) сама по себе си без лични спомени, без асоциации те поглъща и си играе с теб, влиза в същността ти и те кара да чувстваш. Дори неща, които не чувстваш.

И на мен тъй ми се струва.
Безспорно, има го и моментът на асоциации, носталгии, различни нишки, свързващи с конкретна песен и т.н., но, собствено, песента е носител на емоции.
И като да са по-въздействащи от "спомена", на който песента е била "фон".
Хе, припомних си Dust in the Wind. Споменът: един влак, пътуващ на територията на екс-ГДР, един Уокмен и ...предаващи се от уши на уши слушалки...."чуй, страхотия!", изтощени батерии, характерно виене, което те кара да виеш...изобщо - страхотно хубави спомени, обаче....необяснима тъга ме изпълва, щом я чуя.

Edited by Hard rock fan, 13 December 2007 - 22:50 PM.

[Змей Горянин]

marillion, on Dec 13 2007, 10:53, said:

Хубав въпрос. За една нова тема. Интересно е да се чуят повече мнения. Като например, възможно ли е да потърсим мъка и тъга в по-твърдата музика? Нима бруталното изключва меланхоличното?

Има си цял "по-твърд" стил, чието основно въздействие е тъгата и меланхолията - Depressive Black Metal, но се съмнявам, че ти и аз усещаме музиката в него еднакво. особено, ако не слушаш за удоволствие, а ровиш ли ровиш Дори и един Burzum да вземем е доста натоварващ. Но за да не издевателствам над теб ще ти пусна просто това
Въпреки че Фенката сигурно ще яхне коня и на тази песен
Ето и една, за която не може да се каже, че не е блек.
Разбира се гореизброените песни не са балади, и натискане на момичета на техния фон за мен би било оскверняване... на музиката имам предвид

За групи като My Dying Bride, Кatatonia, Virgin Black, Die verbanten Kinder Evas (тези могат да минат за баладични дори по каноните на Георид ), The Sins of thy Beloved и цялата плеяда готици дори няма да отварям въпрос

Едно късче от сърцето ми, специално за тези, които издържаха предните линкове и не ги е страх да изслушат и този, целия!

Edited by Змей Горянин, 14 December 2007 - 14:19 PM.

[Hard rock fan]

Нямам търпение да яхна коня, обаче в бачкането не мога да слушам нищо от youtube-то, щото нямам ни колонки, ни слушалки, ще чуя в нас

[Rebel]

Змей Горянин, on Dec 14 2007, 14:04, said:

Аааа, жестоки!
Относно готика да кажа аз като фен - че меланхолията и депресията са си основни в жанра! Има неща, които винаги като ги слушам ме депресират и настройват едно нихилистично-меланхолично.....
Дори т.нар. балади в по-тежката музика ми въздействат много по-силно, по-тежкият звук засилва апокалиптичната картина Докато по-класическите балади от рока, например тези на Скорпиънс, дори когато са наистина добри, ми звучат прекалено лигаво и не могат никак да ме трогнат....

Ето един пример за готик меланхолия

А ето и посочените от Змея Die verbannten Kinder Evas

@Змейо Горянин, като нищо ще ме спечелиш за каузата на блека Като изслушах примерите ти, чух и други неща на Empyrium, които страшно ми харесаха. Ще взема да се поинтересувам повече...

Edited by Rebel, 14 December 2007 - 15:15 PM.

[Змей Горянин]

Rebel, on Dec 14 2007, 15:02, said:

@Змейо Горянин, като нищо ще ме спечелиш за каузата на блека Като изслушах примерите ти, чух и други неща на Empyrium, които страшно ми харесаха. Ще взема да се поинтересувам повече...

Любимата ми песен на Die Verbanten e Shall I strive?, Но не я намерих в youtube, затова и не сложих линкче. Empyrium и Primordial според мен са групите, които имат популярност многократно по-малка от тази, която заслужават, поне според мен. За Empyrium можеш да лееш крокодилски сълзи, защото вече не издават албуми, но ако искаш да се насладиш на Empyrium усещане в класическия блек - чуй Sun of the Sleepless. Като цяло обаче разводняваме темата, която изначално е доста далеч от това, което бистрим, ама Marillion пусна духа от бутилката

Edited by Змей Горянин, 14 December 2007 - 15:26 PM.

[marillion]

Змей Горянин, on Dec 14 2007, 15:25, said:

Като цяло обаче разводняваме темата, която изначално е доста далеч от това, което бистрим, ама Marillion пусна духа от бутилката

Ами то това е и идеята на дискусионните форуми - хората да дискутират, понякога да спорят помежду си, а друг път да се съгласяват, да се вричат един в друг виртуално, а после да се карат безпардонно и най-вече да пускат духа от бутилката, защото без дух няма развитие...

[Лора]

marillion, on Dec 14 2007, 16:48, said:

, а друг път да се съгласяват, да се вричат един в друг виртуално, а после да се карат безпардонно и най-вече да пускат духа от бутилката, защото без дух няма развитие...

Факт - вричат/вричаме се виртуално, а безпардонното каране не е за споделяне....Жалко че понякога е така, защото музиката е най-универсалния език на който се говори в света, най-бързия начин хората да ес сбилжавата и после какво???
Но да, вярно е и това - без този дух, музикалния в случая, няма развитие!

[wiktory]

Лора, on Dec 14 2007, 17:28, said:

музиката е най-универсалния език на който се говори в света

чудесно казано Лорче
бих допълнила само - и на който се мълчи. споделено. ха!
айде сега нова тема за Мерилиъна, хи

поздрав с нещо кънтреещо ми се тук баладично - Lynyrd Skynyrd - Free Bird.... айй

[marillion]

wiktory, on Dec 14 2007, 22:24, said:

бих допълнила само - и на който се мълчи. споделено. ха!
айде сега нова тема за Мерилиъна, хи

Пак ме предизвикваш ти палавнице...

Айде ако искаш да си пуснем Atom Heart Mother и да помълчим заедно. Колко време мислиш, че ще изкараме без да споделим какво чува всеки един от нас по време на закуската на Алън?

[hendy]

ах, какви готини песнички сте споменали...
според мен, основното качество на баладите не е толкова като музикална стойност, а като емоционална - явно са изковани от материал, който по-лесно се облепва със спомени и сантименти.
след време, когато слушаш въпросната балада, не слушаш нея, а слушаш спомените си...

малко любими мои:
Manowar - Master of the Wind
Crematory - Mirror
Seal - Kiss from a Rose
Soul Asylum - Runaway Train

[no way]

hendy, on Dec 15 2007, 01:52, said:

не слушаш нея, а слушаш спомените си...

това ми хареса много !

[georid]

hendy, on Dec 15 2007, 01:52, said:

явно са изковани от материал, който по-лесно се облепва със спомени и сантименти.
след време, когато слушаш въпросната балада, не слушаш нея, а слушаш спомените си...

Чудно си го казал(а)!
Музиката е гъба, която попива спомени

Всеки път като чуя Before the Dawn ме напира да се разплача. Хич не съм от ревливите, а и Before the Dawn е просто една нелоша стандартна балада. Ни повече, ни по-малко. Но ме разкъртва из основи.

btw, една от най-самотните и разкъртващи балади, за която се сещам, е на... Motorhead .

"1916" (клипчето към песента, което някой е сложил, е меко казано неподходящо; не го гледай, просто затвори очи). Направо си представяш как си 16 годишно хлапе в кален ноемврийски окоп край Сома и накрая те прегръща смъртта, вместо да те прегърне мама.


16 years old when I went to war,
To fight for a land fit for heroes,
God on my side, and a gun in my hand,
Chasing my days down to zero,

And I marched and I fought and I bled and I died,
And I never did get any older,
But I knew at the time that a year in the line,
Is a long enough life for a soldier,

We all volunteered, and we wrote down our names,
And we added two years to our ages,
Eager for life and ahead of the game,
Ready for history's pages,

And we brawled and we fought and we whored 'til we stood,
Ten thousand shoulder to shoulder,
A thirst for the Hun, we were food for the gun,
And that's what you are when you're soldiers,

I heard my friend cry, and he sank to his knees,
Coughing blood as he screamed for his mother,
And I fell by his side, and that's how we died,
Clinging like kids to each other,

And I lay in the mud and the guts and the blood,
And I wept as his body grew colder,
And I called for my mother and she never came,
Though it wasn't my fault and I wasn't to blame,

The day not half over and ten thousand slain,
And now there's nobody remembers our names,
And that's how it is for a soldier.

[marillion]

Прекрасен пример за способността на музиката да внушава възприятия си дал Геориде.
Но, за да напомня и факта, че внушението не винаги може да бъде еднакво успешно за всеки индивид, ще се опитам да посоча друг пример на балада, която по една или друга причина е много близка до 1916, но въздейства още по-силно поне на мен...

The Fletcher Memorial Home

[Hard rock fan]

georid, on Dec 15 2007, 09:49, said:

btw, една от най-самотните и разкъртващи балади, за която се сещам, е на... Motorhead .

"1916" (клипчето към песента, което някой е сложил, е меко казано неподходящо; не го гледай, просто затвори очи). Направо си представяш как си 16 годишно хлапе в кален ноемврийски окоп край Сома и накрая те прегръща смъртта, вместо да те прегърне мама.
16 years old when I went to war,
To fight for a land fit for heroes,
God on my side, and a gun in my hand,
Chasing my days down to zero,

And I marched and I fought and I bled and I died,
And I never did get any older,
But I knew at the time that a year in the line,
Is a long enough life for a soldier,

We all volunteered, and we wrote down our names,
And we added two years to our ages,
Eager for life and ahead of the game,
Ready for history's pages,

And we brawled and we fought and we whored 'til we stood,
Ten thousand shoulder to shoulder,
A thirst for the Hun, we were food for the gun,
And that's what you are when you're soldiers,

I heard my friend cry, and he sank to his knees,
Coughing blood as he screamed for his mother,
And I fell by his side, and that's how we died,
Clinging like kids to each other,

And I lay in the mud and the guts and the blood,
And I wept as his body grew colder,
And I called for my mother and she never came,
Though it wasn't my fault and I wasn't to blame,

The day not half over and ten thousand slain,
And now there's nobody remembers our names,
And that's how it is for a soldier.

Абсолютно, 1916 е разтърсваща сама по себе си, всеки път като я слушам тръпки ме побиват.
Безнадежност, безсмислените смърти на стотици момчета...

btw...много близка по звучене е God was never on your side от последния Моторхед.

[hendy]

georid, on Dec 15 2007, 09:49, said:

Чудно си го казал(а)! :worship:
Музиката е гъба, която попива спомени :yes:

Всеки път като чуя Before the Dawn ме напира да се разплача. Хич не съм от ревливите, а и Before the Dawn е просто една нелоша стандартна балада. Ни повече, ни по-малко. Но ме разкъртва из основи.

btw, една от най-самотните и разкъртващи балади, за която се сещам, е на... Motorhead :ninja: .

"1916" (клипчето към песента, което някой е сложил, е меко казано неподходящо; не го гледай, просто затвори очи). Направо си представяш как си 16 годишно хлапе в кален ноемврийски окоп край Сома и накрая те прегръща смъртта, вместо да те прегърне мама.

Казала, мерси много :)

1916 - и мен ме побиха тръпки!
не бих плакала на тази песен, но чувството, което оставя е наистина много разтърсващо.

Edited by hendy, 15 December 2007 - 14:22 PM.

[sodom]

Като се отвори дума за реването
Аз съм плакал като дете на "Still loving you" - SCORPIONS в Каварна!
И на "Can't stand the night" - ACCEPT!

Емоции, к'во да се прави!

[Methodius]

Violator,

Изчетох внимателно настоящата нишка. И намирам изказването ти за единственото, интригуващо ме по нея... Хора, събития - да, не и просто подлежащи на изучаване феномени сред феномените, а "моето" обиталище... С тях - хората, с които присърце общувам и събитията, в които присърце участвам - "върви" и атмосферата на "моя" живот. Музиката, обаче, да - музиката, която "ми" е присърце, - тъждествува някак с тази "моя" екзистенциална атмосфера, а не да "върви" (асоциативно) с нея. Което иде да рече, че музиката нито пребивава като нещо сред "нещата" (вкл. и близките "ми" "неща": хора, ситуации), но и нито се възвисява над тях. Музиката избива изпод "нещата", в т. ч. и изпод "мен самия", който се възприемам. Тя наводнява нещата, а аз се подавям в нея. Е, дотук - добре. Но къде намирам интригата?... Гласно ти (в своето изказване) утвърждаваш духа, в който току що говорих - духа на музиката (да го наречем). Ала негласно (в патоса и стилистиката си) ти си отдаден на противоположния на музиката дух, а тъкмо "духът на красотата", "духът на възвисяващото се и възвисяващото"... От една страна, улавям (и всеки, мисля, би уловил) как си искрен и музикален в това, което заявяваш; ала от друга, в маниера ти установявам (идеологическото) въздействие на "естетската школовка на говорене". Та съм заинтригуван: на кое (от двете) да ти вярвам? Понеже уж нали искреното не е за показ и демонстрация, а пък идеологическото лумпенизира... Разбирам, че "онези" ловко убягват на бездната, която оставя подобно противопоставление, като поддържат в обращение понятието "личност" (и веригата от родствени му: "избор", "отстояване на позиция" и пр.). И - в контекста на "личностното" - бих разбрал отговор от рода на "вярвай в каквото си искаш"... Е?