Една слабоватичка година за нови издания. Дори и от тези, които очаквах сякаш не се получиха откровения. На тези по-долу успях да обърна повече внимание...
- Between The Buried And Me – The Parallax II: Future Sequence Откакто Opeth издадоха преди година онази ретро-прог-арт-фолк-класик-ембиънт-джази-ипр. досада, сал тез левенти останаха да подхранват моите излиняващи метъл страсти. Добри са и стават все по-добри от Аляска насам. Имам предвид от Alaska ’05 насам. На всичкото отгоре албумът е с концепция, и то концепция, която възбужда интерес.
- Gojira – L’Enfant Sauvage По-горе май излъгах. Има и други левенти. Например тези. По принцип нямам уши, нерви и резервоар емоции да търпя екстремни банди вече. Тези обаче ги слушам с удоволствие, че даже и рекламирам албума им на жена ми (едноименното парче, може би защото е най-смилаемо?). Явно съм добър рекламист, защото и тя го хареса (!?) Албумът е по-слаб от предните два, но какво от това.
- Rush – Clockwork Angels Rush издадоха страшен албум. Никога не съм бил дайхард фен на групата. Отношението ми е малко като към Marillion. Обичам класическите албуми. Следващите – не особено (при Marillion има 2 изключения). Дори в случая Rush съм ги пропуснал повечето. Не знам, обаче колко групи, създадени през ’68 година и издавали албуми близо 4 десетилетия наред, могат да създадат такъв здрав, консистентен, енергичен, красив албум, който само увеличава фенбазата на групата. Браво на триото. Такива пичове ме пазят от депресиите на средната възраст - щом на 60 правиш такива неща, значи на 40 животът е пред теб.
- Big Big Train – English Electric (Part One) Гейбриълски вокал и толкова английска по дух и маниер музика, че ме хвърля директно там – дъждовни утрини, дабълдекъри, Тауър бридж... картина след картина в главата ми. Не знам как става, но при мен работи по този начин, и то красиво.
- Marillion – Sounds That Can’t Be Made Този албум не бе разочарование за мен, както предишните два. Усещам, че има много потенциал в него, но част от него ми убягва засега. Все пак осъзнавам, че примерно Montreal е парче, каквото не е писано от Marbles насам, а и останалия материал никак не е за изхвърляне. Убеден съм, че с повече слушане, каквото нямах възможност да му дам досега, би се изкачил нагоре в подреждането ми.
- Muse – The 2nd Law Любимите ми два албума на тази иначе велика банда останаха доста назад в миналото – някъде малко преди и след средата на предното десетилетие. За съжаление този албум няма заряда и творческата сила на Absolution или Black Holes… Стои ми някак..никак. Aлбумът е добре изсвирен, изпят и продуциран, прилично композиран и с добри парчета. Поне първите 8-9, без Follow Me, която ми е инфантилна. При такова разделение, обаче, проблемите за мен са два. 1: тези първи 8-9 добри парчета не са някакъв оргазъм на креативността, 2: останалите песни до края (до 13-тата вкл.) са ми скучни. С извинения към басиста Крисчо, който е готин пич, както и към модерния дъбстеп вятър. Парадоксът, според мен е, че, от една страна, от 2006 насам тази група издава албуми, които (според мнозинството фенове също) не достигат нивата на предишните, а от друга страна, популярността им оттогава насам расте лавинообразно. Диалектика. Трябва обаче да си призная, че е трудно повече от 10 години постоянно да си на гребена на вълната, да правиш модерна, свръхпопулярна и в същото време качествена музика. Иначе саундът е здрав, бомбастичността и тя тук. Без нея М нямаше да е М. Отново волумето на мах в колата и....
.
.
.
13. Anathema - Weather Systems Нямаше да пиша за албумите по-надолу, но когато те сърбят ръцете да се оплачеш...Този албум е приятен и ефирен, както се пише на много места, но за мен е слаба ракия. Ето, оплаках се.... Все едно влизам в празна стая. Всъщност, влизам в сумрачна стая, пълна с някакви трудно различими предмети. Като ги оглеждам, виждам, че повечето са безполезни и не ми вършат работа. Има два-три интересни предмета в стаята, но те не изпъкват особено в сумрака. Като изляза от стаята, все едно, че не съм бил там.
Масовото мнение, че албумът бил на нивото на предишния не го разбирам и не го споделям.
Темата за слабите откъм нови издания последни години май си остава актуална. Не знам дали е обективно или субективно усещане. Май е субективно. Един приятел скоро ми каза: колкото повече остаряваш, толкова по-трудно ще харесваш нова музика. Защото трудно приемаш нови групи и стилове, твоите банди обикновено зациклят след някое и друго издание, а ти си махнал розовите фенски очила на младостта и гледаш цинично на новите издания на любимите групи. Не се съгласих с него, мисля, че приемам нови групи и стилове с отворено съзнание, а и не съм чак такъв циник, но...
Усещането за слабовата година си остава.
Edited by incarnate, 20 декември 2012 - 16:00 .