Самоцитат:
dave, on Nov 20 2007, 13:17, said:
Хехе, за абсолютно нищо не съм казал, освен, че не слушам често ДКД.
Нито съм казвал, дали ги харесвам, нито съм обяснявал колко много ги/не ги разбирам.
След като успях да бръкна в джигера на Мабонски с три нищонезначещи изречения, може би е добре, да напиша нещо, което да ги обяснява, щото всъщност бяха предназначени за джигери, но вчера имах много по-любими занимавки от тази да споря с прерийни мабони.
Всъшност харесвам ДКД.
Слушам ги от началото на 90-те. Не си спомням, кой домъкна първи касетка, но май бяхме само двамата с Мабона, които надавахме ухо.
Не твърдя, че ги разбирам, щото аз съм с проЗД, работническо-селски произход.
Като слушам музика, не се опитвам да я разбирам, а да я усещам. Твърдя, че ДКД ги усещам по май си начин, което мисля, че ми дава право да пиша в тема за тях.
Естествено, най ми харесва първият, едноименен албум. Той си е баш в мойта, п(р)остпънчеещодарквейвска кръвна група. Даже има подскачащи места. Най-любими моменти - козето блеене на Лиза. Страхотно изпъква върху семплата музикална подложка. Брендън ми звучи най-човешки в този албум. Абе този албум звучи най-човешки. Етно заигравките са под повърхността, но за сметка на това осезателно натъртващи след няколко слушания, което сигурно също го прави любим за мене.
Любими парчета - Ocean , East Of Eden и ... всички останали.
Spleen and Ideal - работата почва да става серозна, което я прави неудобна за подскачащи керкенеци като мене. Все пак и този албум ми харесва - Mesmerizm, Cardinal Sin са ми особено любими, а Advent ме кара да се дразня, че нямат много такива песни.
Within The Realm Of A Dying Sun - от моята гледна точка - първа упешна комерсиализация (не влагам лошо в думата). Кантарата си е направо за номер едно в класация за поп песни (не съм се интересувал, дали е влизала). Тук има всичко, което малдите готЯци и дъртите меломани могат да желаят. Като цяло обаче албума е готин. Persophone не я понасям, но Windfall ми е много любимо.
The Serpent's Egg - от (почти) неслушаните от мен албум. Все пак съм го слушал повече от Aion. От днешна гледна точка - с този албум рабрах, защо не не понасям групи като демонските нимфи. Много сериозна работа и много претенциозна. Не са за мене тея многогласния и сложнотии. Ullyses си е жива втора Кантара.
Aion - същото като The Serpent's Egg. Още отварящото, средновековно The Arrival and the Reunion ме отказа да продължавам навремето. Има си и тук кантара, наречена Saltarello. Не мога да си изкривя душата - Black Sun ми харесва.
Into the Labyrinth - Албумът изненада за мен. Спомням си, че като излезе и си го пуснах, така залепнах, че не можех да се отлепя доста време. Не знам какво ме привлича в него. Липсата на много инструменти ли, козето блеене в Saldek ли, липсата на многогогласи ли, ама това е УНИКАЛНО добър албум по моите критерии. Много истински някакъв, за разлика от предните две полюции. Всички песни са ми любими.
Spiritchaser - почти не съм го слушал, така че ще се въздържа от коментари.
И сега да обясня защо рядко слушам ДКД:
1. Защото обикновено обичам да слушам други неща.
2. Защото ме карат да се чувствам гузен, че не съм облечен за карнавал.
3. Защото жИнатЪ не ги понася 'ич.
Защо обичам да слушам ДКД:
1. Защото обикновено ми писва да слушам други неща.
2. Защото ме карат да се чувствам гузен, че не съм облечен за карнавал.
3. Защото жИнатЪ не ги понася 'ич, което ми позволява да я вбесявам спокойно.
Сигурно от двете трети точки е ясно и защо споменах, че съм щастлив, че ги слушам доволно рядко.
Толкоз от мене. Другото оставете на Мабон - той ги РАЗБИРА нещата.
П.П. Мабоне, за The Scavengers не знам покрай ДКД, а покрай една компилация с новозеландски пънк, която притежавам отдавна - там са и Suburban Reptiles, както и Terrorways, ако не се лъжа.
Преиздаването на синглите им преди няколко години беше хубав факт.
....
Сега какво да си пусна?
The Scavengers или ДКД?
Естествено, че първото
Edited by dave, 21 November 2007 - 12:46 PM.
0
.
)?
. Ако мога да ги сравня с нещо, то това би било ИН и ЯН... завихряне, туптене, неразделимост на блус и оргиастика. Това са те двамата. И като ги слушам все си задавам въпроса доколко музиката, която музикантите правят, е тях самите. Не става дума за проекция, поза, себеизразяване, а за сливане на музика-автор. При тях откривам тази истинност. 
