Реших и аз да драсна едно ревю. Дано ви се види интересно.
DAVID SHANKLE GROUP - "HELLBORN"
За Дейвид Шенкъл научих покрай великолепното DVD на Manowar ”The Absolute Power” – записът от концерта им на фестивала ”Earthshaker” през 2005 година, където се събират всички бивши и настоящи членове на групата. Вярвайте ми, до преди това изобщо не съм се интересувал от състава на иначе така любимите ми трю метъли. Просто си ги слушах и им се кефех, без да ми дреме особено кой как се казва, кога е бил в групата и т. н.
След този концерт нямаше как това да не се промени. Нямаше как и да не забележа някои основни разлики между китаристите, макар че когато го гледах за първи път, още не бях започнал да свиря на китара. Сега няма да се впускам в описания на тримата, ще се концентрирам именно върху човека, чийто албум ревюирам в момента. Дейвид Шенкъл. Първото, което прави впечатление при него, е феноменалната скорост, с която свири, дори при по-бавните песни. Всичко е скорост, благодарение на която твърде често солата му звучат направо антимелодично. Ако загледате
по-старите концертни записи на Manowar с него, ще забележите, че на моменти от бързане да покаже колко е, хм, бърз прави адски тъпанарски грешки – започва да свири по-рано, губи синхрон с групата и т. н. Именно заради това, при все че е изключително техничен китарист и харесвам много албума ”The Triumph of Steel”, никога не съм го мислел за особено подходящ за Manowar.
Когато излезе DVD-то от първия фестивал ”Magic Circle Festival”, научих, че човекът си имал група – David Shankle Group. Всъщност доколко това е група? Двата й албума са записани от напълно различни музиканти и са в напълно различен стил. ”Ashes to Ashes” напомня на втвърден Малмстийн, в който най-впечатляващата песен е дълга две минути и половина балада. Въпреки че този албум си има и добрите страни, го намирам за доста посредствен. Мисълта ми, обаче, беше за това, което видях на DVD-то.
Видях
”Asylum God” – първата песен от албума, който се опитвам да опиша в момента. И най-после видях Шенкъл в истинската му светлина. Бърз, техничен, владеещ сцената до такава степен, че останалите музиканти от групата му дори не се забелязват, и, всъщност, тотално различен от това, което човек би очаквал от бивш китарист на група като Manowar. Каквото и да разправя Ди Майо, скоростта, тежестта и агресията никога не са били водеща сила в групата му. Не и по начина, по който са водеща сила в ”Hellborn” на DSG.
Именно това ще чуете тук. Скорост и агресия. Дори в по-бавните песни солата са бързи като светкавица, рифовете са тежки и агресивни, а мощната ритъм секция и леко дрезгавият глас на Денис Хиршауер(Dennis Hirschauer) не оставят място за каквато и да е лекота, нежност или каквото и да е, освен агресия.
Всъщност горният абзац напълно описва целия албум. Дори едно описание песен по песен няма да даде повече информация, да не говорим, че подобният подход далеч не винаги ми харесва и в случая го намирам за неподходящ.
Ще го кажа така. Вижте концертните клипове на групата. Лесно се намират в youtube.com. Ако видяното ви хареса, албумът е точно за вас. Всичките песни са малко или много такива. Има и по-бавни, има и по-бързи – много по-бързи, естествено, но всичките, независимо от темпо, тематика на текста и каквото там прави една песен това, което е, носят едно и също настроение. И всичките са идеални за куфеене.
Всъщност донякъде това е и недостатък на албума. ”Разнообразие” е последната дума, за която ще се сетите, след като го изслушате. Скорост, агресия и т. н. – нещата, които споменах многократно вече, ще ги усетите, независимо дали албумът ви харесва. Ще чуете брилянтно вокално изпълнение и инструментална техника, достъпна за малцина.
Гласът на Хиршауер е страхотен и страшно, хм, увличащ. Да не говорим колко добре работи особено в наистина бързите песни. Някакси при него се получава нещо, което с певец като Йорн Ланде, например, просто не стана – още щом го чух за първи път, подивях. Буквално. Всъщност именно той, а не инструменталистите, е причината, поради която харесах албума толкова много.
Барабанистът Брад Сабатън(Brad Sabathne) демонстрира техника, достойна дори за човек като Дейв Ломбардо. Изключително разчупено свирене, доста приятни брейкове и така нататък.
Басистът Джеф Кайлоу(Jeff Kylloe) е, подозирам, не по-малко техничен с баса, отколкото е Шенкъл с китарата. Не знам как да го опиша, без да изпадна в клишета, затова просто ще посъветвам слушателите да се заслушат. А ако не чуват бас китарата, да погледнат как се движат пръстите му по грифа.
За уменията на Шенкъл говорих вече достатъчно. Все пак ще кажа, че не напразно му казват The Shred Demon.
Въпреки всичко това, обаче, в албума инструментални изцепки и празни демонстрации на майсторство, които да пречат на слушането му повече, отколкото да помагат, няма. Дейвид Шенкъл не е Ингви Малмстийн, за щастие, и дори инструменталът, с който албумът завършва – в който участват и Майкъл Анджело и Джо Стамп – двама от най-бързите китаристи на планетата – е много повече музика, отколкото фукня.
Ще завърша това ревю с песните, които, според мен, са задължителни:
”Tyrant” – любимата ми песен в този албум и една от любимите ми за 2007 година;
”Hellborn” – заглавната песен на албума, как да не е задължителна;
”Asylum God” – песента, заради която чух албума;
”The Lie” – скорост, гняв и мрак, една от най-бързите песни тук;
”Left to Die” – другата най-бърза песен и не по-малко радваща.
Така де... Мисля, че е ясно каква оценка поставям на албума. 9/10.
Edited by Тигър, 18 април 2011 - 13:08 .