Roy Sheider & Ben Vereen (All that jazz) - "Bye bye love" на Everly brothers.
Интересното е, че преди Брадърите да я запишат през 1958 година (те са само пърформъри, автори са Felice и Boudleaux Bryant) песента е била отвърлена от Елвис Пресли.
Nazareth - Love hurts, пак на Евърлите (тоест пак на Boudleaux Bryant).
Прекрасна трансформация, а песента сякаш е писана отначало за пауър балада. Ще пребъде сантимент за милиони, независимо кой какво мисли за Назарет.
Великият вечен бенелукс нa
A-ha Crying in the rain, в оригинал на (хехе) Евърли Брос (написана е всъщност от композитора на Нийл Седака Howard Greenfield, текстът е на небезизвестната Керъл Кинг).
Туй е разкошен кавър, носещ един от най-силните клипове, навяващ тежка носталгия по свободния осемдесетарски дух, когато музиката и начина на живот около музиката все още значеха нещо.
Marilyn Manson – Sweet dreams, на Eurythmics .
Не мош позна ни песента, ни клипа, ни синтито, ни пола на Мерилин. Но определено е подобрено. Поне в моите очи. За разлика от соловите творби на Ани Ленъкс, Юритмикс като дуо не ми харесват милиграм.
Jimi Hendrix - All Along The Watchtower на Bob Dylan. Освен че за пръв път патентова моторния трион в рока, песента се превърна в химн на цялото творчество на Джими и много хора и досега свързват историческото й значение повече с него, отколкото с оригиналния автор Роб Цимерман.
Pantera - Cat Scratch Fever на Ted Nugent. Пантера избълват безкомпромисен блусарски хард-рок саунд, който и солово не им е чужд, но в никакъв случай типичен. Красиво и много любимо.
Cream - Crossroads на митичния блусар Robert Johnson. Освен че изравят и обришват прашасалата песен от тъмния долап на 30-тарските записи, Крийм я превръщат едва ли в като химн на кръстопътния, енергичен и амбициозен британски блус (както каза ББ Кинг: „Ние, американските негра, свирехме блуса, защото не знаехме какво друго да правим, все ядно ядем или спим, или правим любов, докато тези британски момчета показваха наистина отношение, отдаденост и безкрайно уважение към тази музика. „
Миналата година имах честта да гледам на живо от 20 м. сърцеизтръгващо изпълнение на Кросроудс от Ерик Клептън и Робърт Крей. Полудях, оправих се и пак полудях. Надолу по кръстопътя...
John Cale – Hallelujah на Leonard Cohen. Тук наистина не знам какво да кажа. И както често правя, продължавам си дори при това условие. Джон Кейл е един от най-любимите ми артисти... ама истински любимите. Това негово изпълнение ме спечели изпървом. Има нещо в гласа му.... Има нещо неназовимо, което влива в тази песен много истина, болка и вяра. На мен това ми е най-любимият кавър от всичките. Но туй на мен. Версията на Леонард, който също харесвам, звучи като саундчек демо пред това.
REM - "First We Take Manhattan, също на Leonard Cohen. Оргазмено изпълнение. Целият албум I`m your fan”, трибют към Леонард от прекрасни, любещи го банди, е страхотен.
Sting – Little wing (Hendrix). Макар версията на Джимарата да е безсмъртна, кавърът на Стинг чупи сърца и изгаря уши с високите, чисти вокали, така нужни на тоз припев и незабравимия диалог между китарата на Ерик Клептън и сакса на Бранфорд Марсалис накрая – един дуел между боговете, отеквал в душата ми десетилетия.
Накрая, че се поуморих, ще цитирам само предсмъртната изповед на
Джони Кеш – Hurt, написана сякаш за него от Трент Резнър. Тук вече няма какво да се каже... Мълчание, слушание, спомен, величие.