А коя е вярната? (Макар и точната година да не е от значение за това, което се опитвам да кажа).

А, не! Само не ми излизай с теорията за "малката държава", защото е несъстоятелна. Словения е два милиона души, обаче и след 100 години няма да ги настигнем в изкуството, да не говорим за други аспекти от живота. Сърбия е колкото нас по население и по-малка по територия - за тях пък и 200 години няма да стигнат. Примерите са много. Музиката никъде по света не е високоплатена работа, ако въобще може да се нарече работа. Повечето музиканти в световен мащаб се издържат и с нещо друго, изключая най-големите имена. Но аз говоря за цялостно отношение към изкуството. За традиции. Нещо, което ние нямаме от 1944-та насам. И ни е било отнето и това, което сме имали до тогава. Хората у нас просто са научени да не ценят културата и да нямат никакво отношение към нея. Когато толкова дълго време си се хранил само със сурогати, отвикваш да ядеш истинска храна, отвикваш дори да я разпознаваш и тя спира да ти липсва.

Преди време един човек беше казал, че на българите им липсвала фестивална култура. И всички скочиха срещу него. Да ама е прав - липсва ни не само фестивална, а всякаква. Отидете на фестивал в Сърбия и пак ще си говорим, ако не вярвате. Ама отидете най-добре на някой местен фестивал, с местни групи - да видите какво значи хората да си уважават и обичат собственото. И как го подкрепят. И как не са отишли, за да кажат после "тия колко са зле". Не, че организаторите у нас са на страхотно ниво, но мисля, че е крайно време феновете да обърнат погледи малко и към себе си, преди да се обиждат и да критикуват.

Айде стига, че разводних темата.

violator, on 24 September 2015 - 19:09 PM, said:

Много си прав! Никъде не сме. Поне що се отнася до култура и изкуство сме точно никъде. Генерално погледнато, разбира се. Има отделни много стойностни неща, особено в днешната непопулярна музика. Но като цяло сме баш светлинни години назад. И затова си има донякъде логично обяснение. Разсъждавал съм много по този въпрос и накрая публикувах едни сбити размисли, макар и още по-орязани от редактора на сайта. За база съм взел рок сцената в съседна Сърбия като най-близка до нас култура и нравственост, но казаното може да се отнесе до всички сфери на културата.

Ама то в Сърбия има ли рок?

Иначе гледах W.R. - Misterije organizma.
на Душан Макавейев. Копродуция между Югославия и ФРГ.
Доста разкрепостен и доста нетрадиционен като форма филм. От една страна полудокументален и информативен, от друга - философски, от трета - провокативен. Със сигурност ще ми трябва второ гледане, за да осмисля всичко в него, но ми беше интересен и предизвика много различни емоции и мисли (дори чисто първично-плътски такива, които рязко преминаваха в дълбочинни). Още едно доказателство за исполинското превъзходство на съседите над нас що се касае до култура, дори и преди 90-та (в музикален план пък преди 90-та ни смазват категорически).

Slivovitz - All You Can Eat (тъзгодишен)



Италиански фюжън, врло яко!

Нарежда ми се по балканскоименност веднага след (или рамо до рамо с) японските изтрещялници Pochakaite Malko. И в двете банди няма балкански фолк референции, освен една песен на японците.

Определено ще разгледам, мерси за препоръките!

Жестока юго-италианско-японска вълна в изкуството съм яхнал от известно време насам, да видим ще резултира ли в нещо извратено...

Еха, violator-ът яко е запалил хейт моторетката. Сигурно има защо, де. Но няма да разбера, защото отдавна си спестявам филми с каквато и да е касовост.

Току-що завърших един от най-шантавите филми, които съм гледал и харесал. Естествено, че е японски. Засега на челното място може би стои "Symbol" на Хитоши Мацумото, но този сериозно се заканва да го измести. Макар, че едва ли - "символът" е легендарно брилянтен.

Та, след като реших да гледам друг филм на Мацумото - R100, който имаше любопитна идея, но неразгадана напълно от мен и неимпонирала на вътрешните ми търсения достатъчно (не съм по садо-мазото), се захванах с друга японска лента:

Survive Style 5+
на Ген Секигучи



(Сега да не си помислите, че като изреждам така свободно разни имена на японски режисьори съм наясно кои са тези хора! Нищо подобно. Просто гледам да направя поста си по-информативен).

Филмът е доста по-странен от името си. В него участва Вини Джоунс, чийто герой разпитва всеки срещнат наляво-надясно "What's your function in life?", както и две много хубави японки (едната почти без японски черти, направо си я заплюх - Рейка Хашимото ). Действието е разпокъсано в пет паралелно развиващи се сюжетни магистрали, които по някое време се преплитат още по-бизарно (прекрасна прабългарска дума!). Но основната история все пак е съсредоточена върху един мъж, който убива жена си (Рейка) по всевъзможни начини и тя все се връща цяла-целеничка и го трепе здравата, докато той пак не я убие. През това време един баща бива убеден от хипнотизатор, че е птица, веднага след което Вини Джоунс убива хипнотизатора и бащата си остава птица. Двама гея се намират (пак с помощта на Вини), а една рекламна мислителка се състезава със самата себе си да измисля от тъпи по-тъпи реклами, които всички отхвърлят. Накрая има един такъв по азиатски тъжен и ефектен хепи енд и то на връх Коледа. Абе, голяма забава е филмът. Освен това операторската работа, актьорската игра и избора на цветове са пленителни. За поуката ще трябва да се гледа пак, но целият филм беше изпълнен с малки символчета, голяма част от които нямаше време да разгадая от пръв поглед.

Ако ви се гледа пък разтоварваща битова комедия от тип "българско соц кино", препоръчвам сръбския Žikina dinastija (1985).
Двама дядовци се страхуват, че внучето е гей и се опитват да го сватосват с която им падне, докато те двамата се надпреварват да си осигурят компанията на знойна прислужница-кандидат турбо фолк певачка. А внучето просто е влюбено в цигулката. Все едно гледаш нещо от сорта на "Маневри на петия етаж". И даже не ти трябват субтитри.

Ozzy, on 18 September 2015 - 08:25 AM, said:

От тенис не се интересувам, но за хранително-вкусовата сцена съм с две ръце, два крака, един език и две ноздри за! Тази година бях едва ли не половината време в Сърбия (Пирот, Ниш, Зайечар и Белград - главно по концерти и фестивали, но не само, а и около тях си пада бая ядене, пиене и причане) и се доубедих повече от доволно. Но наистина призовавам да се обърне сериозно внимание на екс-юго сцената - и от соц времената (особено!) и днешната такава. Не спират да изкачат нови и нови страхотии, направо бездънна яма, от всякакви стилове и с всякакво качество. Много е жалко, че тази може би най-силна източноевропейска сцена е тотално непозната у нас и дори популярността на Дубиоза и С.А.Р.С. не подтиква редовия слушател да види какво друго предлага тази толкова близка нам територия.

Иначе сега преслушвам няколко албума на Le Orme, а преди това се кефих на ето тези две неща:

Birds and Buildings - Multipurpose Trap (2013)



&

Thirsty Moon - Thirsty Moon (1972)



Близо четиридесет години делят двата албума, но усещането им е в известна степен припокриващо се. Сякаш първият е осъвременено продължение на втория. Прог рок с няколко пръски джаз. Всъщност май не са само няколко. Няма да слагам примерни парчета, защото извън албумите те действително ще са просто парчета.

Напоследък съм на остра италианска прог вълна. Много интересни и специфично звучащи банди имали жабарите (без да вкарвам в сметката добре познатите Premiata Forneria Marconi и Le Orme... е, колко са добре познати вече не знам). Ще спомена няколко албума, които въртях много, и които препоръчвам на всички, които си говорят приятелски с прога, особено стария такъв:

Area - Arbeit macht frei: як джазиран прог от 73-та, за щастие освен в името няма никакъв немски.
Il Balletto di Bronzo - Ys: епичен седемдесетарски прог от две 15-минутни композиции и три малки подплънки между тях, 72-ра.
New Trolls - Concerto Grosso I & II: плетка между прог и класическа музика. На живо са страхотни. Отново 70-те.
Raccomandata con Ricevuta di Ritorno - Per... Un Mondo di Cristallo: абе, благинка, 72-ра.
Reale Accademia di Musica - Reale Accademia di Musica: Пак 72-ра, явно доста силна година за италианския прог. Този албум е истинско бижу, има си всичко, динамика, романтика, тежина и финес.

И някои други, но тези са запомнящите се от пръв път.

А сега слушам дебюта от 2007-ма на една от най-симпатичните съвременни сръбски банди.



Обърнете внимание на комшиите, имат страхотна сцена.

Тя музиката е според потребностите на духа, така че съвети няма да помогнат. А и споко - другата ми моментна обсесия е юго рокът, сред който се срещат достатъчно хард и поп рок групи, заради които вече се готвят да ме изхвърлят от нас... И купони си правим - с вино, наргиле и Atom Heart Mother. Вярно, вбесяваме другите около нас (или ги приспиваме), ама какво да се прави. И с юго рока също ги вбесяваме. Въобще, няма угодия, братче!

А най-добрата комбинация, която практикувам напоследък е юго прог и юго джаз! И плескавици. Ммм.

violator, on 06 January 2015 - 14:57 PM, said:

Филмът е страхотен и наистина впечатляващ като идея. Покрай него гледах няколко други със сходна тематика, като симпатичен ми се стори Another Earth, а Transcedence ме остави с противоречиви чувства, като по-скоро бих казал, че ме разочарова, въпреки интересния "туист" по едно време с идентичността на изкуствения интелект.

The One I Love е също един много сполучлив филм от миналата година, който изследва силата на връзката между двама души и какво бихме направили ако се появи довйник на любимия човек без качествата, които не харесваме у него. Много нетипично и вълнуващо поднесен, с лек сай-фай полъх и отворен за интерпретации финал.

Питам в качеството си на човек, който през въпросната 2007-ма година не беше наясно дори що е точно джаз, а от около две години е толкова яко в джаза, че даже 70-тарският прог му звучи строго рамкиран и шлагерен. А пенсионната възраст е все още твърде далеч в тъмнината на тунела. И се опитвам и за себе си да си обясня ситуацията, да разбера вкусово израстване ли е това, изснобчване ли е или обикновено одъртяване. Или пък съм постигнал преждевременна мъдрост и безвремие (според твоите трактовки). Защото определено не е претенция и никога не съм насилвал нещата в тази посока, дойдоха си много естествено (признавам си - минавайки през върл прог период, който си продължава паралелно до голяма степен).

Та въпрос на мъдрост и безвремие ли е слушането на джаз или въпрос на възприятие на света, което се променя с възрастта и обстановката, или пък което винаги си е било там и е чакало някой мъничък детайл да му открехне портите към светлината?

Полудяване ли е джазът? Що пък не. Лудостта е хаос, а хаосът е креативна сила номер едно във вселената.

Градация или деградация е преминаването от рок към джаз? От структура и логика към хаос и случайни хрумки.

Защото преди много време при мен същото се случи и с Флойд, а след това и с прога като цяло - трябваше ми не малко време, за да ги допусна до съзнанието си и да чуя музиката вътре. И може би затова си мисля, че джазът е естетсвеното продължение на тоя процес и не е нужно да се чака до пенсионна възраст и цялото време на света, за да усетиш вибрациите му. Всъщност малкото прогресив фенове около мен вървят по абсолютно същия път, до един - право към джаза, по кривите пътечки на фюжъна (като мен). Затова някак си напоследък бях приел, че джазът и прогът са толкова близки като светосъздаване, че искрено се учудих на твоето мнение, което напълно бях забравил. И затова исках да проверя дали след осем години все още поддържаш това свое твърдение (възприятие). Имайки предвид и моето шеметно пътешествие по магистралата "дженеръл рок - прог рок - джаз", което буквално ме връхлетя като тайфун за има-няма 3-4 години.

(Надявам се, че от тези мои разсъждения не прозира някакъв упрек за музикална заседналост, хо-хо-хо, има си хас! Само си разсъждавам и се питам, чудя и мая).

А и като цяло просто ми се дописа във форума, че не го бях правил от памтивека.

Моля постът да бъде изтрит.

marillion, on 26 July 2007 - 22:04 PM, said:

Понеже се ровя тука в произволни стари теми и попаднах на това мнение от 2007-ма, което силно ме заинтересува, бих искал да попитам marillion дали все още мисли по този начин и дали все още не слуша джаз. Най-вече дали все още мисли по този начин. Не влагам никаква обремененост от каквото и да е естество във въпроса, просто ми е любопитно от гледна точка на изминалото време. А и според моя личен опит за същото време.

georid, on 27 July 2007 - 11:54 AM, said:

Тук бих прибавил македонците Леб и Сол, явно често пренебрегвани заради по-"екзотичния" си произход. Влатко Стефановски вероятно няма нужда от представяне, но като че ли у нас групата тъне в неговата сянка (или пък се лъжа, не знам).